До Кападокия и назад

16 дни и 4000 км на колела

Истанбул - част III

Синята джамия Султан Ахмет

Днес ще посетим Синята джамия, която досега все не успявахме да видим поради безкрайните молитви. Относително рано е и градът е свеж. За нула време стигаме от нашия шести етаж до Хиподрума. Преди това обаче сме обърнали внимание на оранжевия ни приятел, който всяка сутрин си чака пред вратата. Тръгваме към главния вход на джамията. Там пише "Туристите моля през другия вход." ОК, отиваме на входа за туристи и сме стъписани от огромната опашка. Нареждаме се, а зад нас тълпата набъбва тройно. Докато чакаме, се забавляваме с поредното рижо коте, полегнало на сянка. Минаваме изненадващо бързо - една от целите на отделния вход за туристи е да не се допускат жени по-разголени от допустимото, а такива има много, а също така и да не се влиза с обувки - желаещи и за това не липсват. На входа бдят охранители.

Накрая влизаме вътре и за пореден път оставаме без думи - разкошно е! Отново си даваме сметка колко неправилни представи за исляма битуват у нас. Джамията е огромна, вътре е чисто и светло, а декорацията на стени и сводове спира дъха. Разхождаме се из отреденото за туристи място и снимаме, както правят и останалите. Отново ми липсва къс обектив. За разлика от други джамии, в които сме били досега, молещи се липсват. Може би е рано. Чистачи се грижат за чистотата. Отново сравнявам килима с този в хола ми. Тръгваме си с нежелание. Още от Синята джамия тук.

Отново сме на Хиподрума и посядаме на освободените от Рамазанстващите и добре почистени маси. Възползваме се от свободното Wi-Fi. В момента Истанбул е културна столица на Европа и Wi-Fi-то ни е предоставено по този повод. Дъщеря ми не била виждала Капалъ Чарши. Близо е и тръгваме натам. Пътьом виждаме обкованата със желязо колона Чемберлиташ. Тълпите се увеличават. Влизаме в "чаршито." Вътре е хладно и приятно. Разхождаме се и не си купуваме нищо, но сме доволни, че дойдохме. Отбиваме се до намиращия се наблизо Университет. Жегата и умората ни сломяват. Почиваме си дълго.

Минаваме през кв. Лалели. Наоколо тълпата от търговци, купувачи, незнайно още какви, малко туристи, камиончета и микробуси е невероятна. Не си купуваме "шубы". Злато и мобилни телефони не ни интересуват. Възползваме се обаче от стоката на един чичко, който продава мисир направо на улицата. Спомняме си за предишния ни престой в Лалели от само една нощ, защото си тръгнахме. Тогава случайно попаднахме в добре изглеждащ хотел с използвани поне един път (може и повече) завивки и начената бутилка "Горилька" в хладилника. Тогава решихме, че тя е комплимент от украинците преди нас заедно с чаршафите им. Достигаме до Аксарай и се качваме на афиф (hafif) метро. Защо е афиф? Влакът е чистичък и прохладен - има климатик. Разглеждаме с интерес по-непретенциозните квартали на големия град и след няколко спирки сме на Форум Истанбул.

Aквариум

Форум Истанбул е голям мол - идваме не за поредната промоция, а да видим аквариума. Спасяваме се и от насъбраната следобедна жега. Разхождаме се безцелно. Прави впечатление, че точно както в български мол няма къде да се седне. Все пак откриваме едно място с фотьойли и дивани пред огромна стъклена стена. Всичко е заето, а 100% от настанилите се са отегчени мъже, които чакат жените си. Някои спят в невероятни пози. Неколцина щастливци си носят компютри. Я да видим има ли интернет. Намирам поне 20 мрежи, всичките заключени. Все пак има една отворена, тя носи и името на мола. Чудесно. Свързваме се, седейки на куц крак двама на едно столче. Излиза страница на турски и до там. Зарязвам я, но германската ми дъщеря продължава да упорства. Накрая стига до същата страница на английски - да не повярваш. Страницата казва, че на основание член еди кой си от еди кой си закон свободният интернет не е съвсем такъв - трябва да си въведете номера на телефона. Пробваме с нашите - не става. Дотук с безплатния интернет.

Намираме аквариума и си купуваме семеен билет с кредитна карта - разликата от туристически обект е очевидна. Билетът струва 80 лири. Потапяме се в атмосфера на мрак, хлад и невероятни морски обитатели, някои от които ми идва да нарека гадини. Интересно е. Персоналът прави всичко възможно да забавлява посетителите. Усмихната какичка храни морски котки. Друга ни показва един особен рак с броня. Трета се занимава с калкани, които е трудно да откриеш на фона на морското дъно. Влизаме в тунел, а над главите ни бавно "прелитат" огромни манти. Има и акули, които величествено се носят наоколо и показват зъби. Виждат ни се огромни. Снимам ги въпреки мизерната осветеност. Всъщност правя няколко стотин снимки.

Изморени сме и посядаме отвън. Хапваме тулумбички и други турски сладости. Омазваме се със сироп. Обратно на афиф метрото до Аксарай, а оттам на трамвая. Спорим кой номер да вземем, нищо че линията е една. Вече е късен следобед и тълпите се увеличават. Трамваят е препълнен. Пропускаме един и се качваме на следващия. Никой не иска да ни опипва. Слизаме отново на Еминюню и понечваме да влезем в Египетския пазар. Охранител ни препречва пътя. Било вече затворено. Казвам на ум нещо не много приятно, а той явно разбира и ни пуска. Благодарим му. Разхождаме се набързо между затварящите магазинчета и камарите боклук. Излизаме от страничния вход и попадаме сред сергии със сирене и маслини. Измъкваме се бързо от там. Ех, ако знаехме да минем от другата страна, където се продават разни животинки. Да, но не знаем. Минаваме през подлеза към моста Галата. Подлезът поразително прилича на този пред гарата в Пловдив. Пазим си чантите и джобовете. Изминаваме моста половината отгоре, половина по долния етаж. Ужасяващо мръсен е, но пък гледката от него е великолепна. Снимаме поредния залез. Долният етаж с ресторантите е по-чист, но не много. Клиентите са малко. Преминаваме набързо през надпреварващите се да ни канят - тепърва ни предстоят Истеклял и Таксим.

Кулата Галата, Истеклял, компирите и Таксим

Изкачваме с мъка стръмните, криви улички до кулата Галата. Красиво е и е пълно с котки. За малко да си вземем едно малко. Спестяваме си "тюнела" в полза на това да разгледаме поредната стара част на града. Заслужава си, а и не е чак толкова високо. Кулата е красиво осветена. Между околните сгради се виждат красиви гледки към Златния рог. Поемаме по ул. Истеклял. Прави много приятно впечатление. Тълпите са умерени. Разминаваме се със стария трамвай. Изгладнели сме и похапваме компири в симпатично заведение за бързо хранене. Компирите, както подсказва самата дума, са огромни печени картофи, чиято вътрешност се разбърква с маргарин и други съставки, докате се получи еднородна маса. Вместо маргарин щях да напиша масло, но такова в Турция почти не видяхме. После се слагат добавки по желание.

Искам от всичко. Вътрешността се изгребва с лъжичка, докато остане само кората. Много е вкусно. Някои от нас си поръчват плодова салата. И тя е супер. Не пропускаме и дюнер. Доволно похапнали продължаваме по ул. Истеклял. Вече едва се влачим. Тълпите нарастват застрашително, а стях и шума, виковете и глъчката. С мъка стигаме до пл. Таксим. След седмица има избори и от множество високоговорители се носи рев на предизборни реклами и обещания. Има толкова много хора, че едва поглеждаме площада с паметника и с нетърпение намираме подлеза на метрото. Ще вземем фуникулара до Кабаташ, а оттам трамвая за шестия етаж. Докато чакаме фуникулара, който нещо се забави, снимам интересните колела и въжета, които го движат. Моментално до мене "цъфва" охранител, който ме гледа какво правя. Гледам го и аз, а той смутено ми казва здрасти.

Към Азия

На другата сутрин си тръгваме от Истанбул. Отново с нежелание. Свалянето на багажа от шестия етаж и натъпкването му в колата е сложна логистична задача. От разни магазинчета ме гледат със съчувствие. Тръгваме по стръмната ул. Пиер Лоти и се упътваме към едноименното кафене, което обаче е на другия край на града. Минаваме през любимия кв. Лалели. Не се е променил.

Джафкалото ни завежда до кв. Фенер, където са българската църква Св. Стефан и Вселенската патриаршия. Чудя се къде да паркирам и навлизам все повече във въпросния квартал. Наоколо цари меко казано отчаяние. Някои къщи се разпадат, видът на обитателите им съответства. Разглеждаме набързо църквата. Посетители няма, а двамата служители ни гледат с любопитство. –"Тези, щом са тук, сигурно са българи." Да, така е. Тръгваме си, но се сещаме, че можехме да дарим някой лев и се връщаме. Отново ни гледат любопитно. Поглеждаме набързо и патриаршията. Определено е по-богата и добре поддържана. И там има котки - питаме се гръцки или турски разбират. Може и двата езика. Връщаме се към колата, чудейки се дали ще я намерим. Намираме я. По пътя ставаме свидетели и слушатели на битови скандали. Тръгваме си с облекчение. Кафенето Пиер Лоти, от което се открива хубава гледка към града е наблизо. Там е живял френският офицер и писател Пиер Лоти, който е известна личност в Турция. Джафкалото ни превежда по много тесни улички с невероятен наклон. Може да има 30°. Изглеждат ми като 60. Въртим гуми и хвърляме камъни, но стигаме върха, а вентилаторите на двигателя бучат. Гледката наистина си заслужава.

Задържаме се малко, но жегата ни напомня да тръгваме обратно по стръмните улички към по-близкия мост на Босфора. Задръствания няма. Движим се с добра скорост в 3-4-5 ленти, а наоколо няма много място за мърдане. Почти неусетно достигаме Босфора и преминаваме по моста. Карам сравнително бавно в най-дясната лента и се опитваме да видим нещо от гледката, дразнейки околните. Достигаме мястото за плащане и се мушваме в KGS. Една кола пред нас не може да си плати. Човекът си е забравил картата, няма пари или кой знае какво. Не може и да се върне. Настава вой на клаксони.

Накрая този отзад не издържа и плаща той. Тръгваме. Таксата за моста е 5-6 лири.

Слушали сме за място в азиатската част на града, от което се открива хубава гледка, а аз си мисля, че съм го намерил в Google Earth. Координатите са в джафкалото, но се оказва, че мястото е гробище, където дори в момента има погребение. Пазачът съчувствено маха да влизаме, без да гледа чуждия ни номер. След една минута си тръгваме. Прави ни впечатление как всички покойници се казват Алеси. Защо? (Ailesi, чете се "айлесе," всъщност означава семейство.)

По магистралата за Анкара предградията бързо се нижат. Доминират огромни жилищни сгради. Как ли изглеждат отвътре? Напускаме Истанбул. Отново не видяхме много неща, но ще се върнем. Чакат ни Принцовите острови, Долмабахче, Чамладжа и кръчмичките из азиатската част, джамията Сюлеймание и Роксалана, Ортакьой.

Още снимки от Истанбул тук.