До Кападокия и назад

16 дни и 4000 км на колела

Анкара и езерото Туз

Пътуваме от Истанбул за Анкара. Магистралата на места е дву-, на места трилентова. За пръв път ни прави впечатление: камионите са повече от леките коли. Двете десни ленти са изцяло заети от камиони, за нас остава най-лявата. Съвестно спазваме 120-130 км/ч. След Истанбул релефът е хълмист. От дясно е големият залив на Мраморно море - завършва близо до гр. Измит и носи неговото име. Пълно е с кораби. Истанбулските предградия отстъпват място на различни промишлени предприятия. Време е да заредим и го правим някъде преди Измит. Предварително си знаем, но цената на бензин А-95 от 3.65 лири/лева за литър действа малко шокиращо. На бензиностанцията има и Бъргър Кинг и похапваме. Не е лошо, но не е и кои знае колко хубаво. Месото носи вкус на отдавна непочиствана скара. Любезно ни питат да ни дадат ли сладоледа после, след като сме си изяли хамбургерите, за да не се стопи. Казваме "Да, идеално." Дават ни го веднага. Още не го знам, но Бъргър Кинг ще ме преследва до края на пътуването. Обаче има безплатно Wi-Fi. Някои от нас са щастливи. Щастливи са и едни турски хлапета, които седят на бордюра наблизо с някакъв допотопен лаптоп. Тръгваме.

Аутлет в нищото

Наоколо все още е доста зелено. Пътят и околността са разнообразни и хубави, но на шофьора му се доспива. Виждам отбивка и спирам. Оказва се аутлет, построен в нищото. По късно разбираме, че сме били при гр. Хендек. Наоколо има само бурени. С мерак са направени повече от 10 лъскави магазина. Докато хората си пазаруват, едни юнаци с маркучи и четки мият наред паркираните коли. Е, като тръгвате, може и да попитат за бакшиш. Магазините са големи и хубави. Продавачите са млади и всички говорят английски. Жените така се захласват, че аз само обикалям наоколо и се заговарям за незначителни неща с продавачите. Не е новост, че те са любезни и добронамерени. Естествено питат от къде съм. Думата "Булгáристан" им звучи доста познато. Искрено учудени са как така може да съм от България и да не знам турски. Засрамвам се и отговарям, че всъщност разбирам, но ми е трудно да говоря. Не е точно така. След два часа и известно "изтъняване" на кредитната карта си тръгваме, а онези с маркучите хленчат след нас за бакшиш.

Удоволствие е да се кара по магистралата за Анкара{sc1}31 Aug 2010 6:57pm   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 28.0mm (35mm eq. 42.0mm)   1/250s   f/6.3   -1/3eV   ISO 100   Geotag 40° 44' 1.43" N, 32° 11' 57.16" E

Започват планини и тунели{sc1}31 Aug 2010 6:19pm   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 32.0mm (35mm eq. 48.0mm)   1/15s   f/4.2   -1/3eV   ISO 640   Geotag 40° 44' 52.00" N, 31° 27' 17.59" E

Залез на 1600 метра надморска височина{sc1}31 Aug 2010 7:12pm   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 38.0mm (35mm eq. 57.0mm)   1/200s   f/7.1   -2/3eV   ISO 100   Geotag 40° 28' 54.31" N, 32° 20' 40.28" E

Започват се планини и тунели, но за щастие камионите са намалели. Магистралата си е все така хубава. Липсват профучаващи със 180 км/ч. Околната растителност намалява все повече и повече. Остава главно изсъхнала трева и тук-там борови гори. Очевидно сме на високо - чели сме за надморска височина от 1600 м, но джафкалото нещо е скарано с измерването ѝ. Наслаждаваме се на залеза, а още сме твърде далеч. Наоколо бушуват локални гръмотевични бури, който виждаме отдалече на фона на черното небе - освен по светкавиците ги откриваме и по розово оцветеното ядро. Дъждът го и усещаме - някои от бурите ни понамокрят, но не толкова, че да ни забавят. Двадесет и няколкото градуса на околния въздух приятно контрастират с 34. Плащаме си поредните 6 лири, става съвсем тъмно, а ние вече сме почти в Анкара. След като сме слезли от планините разбира се. Турция, както и Гърция, е доста планинска страна. Магистралата почти неусетно преминава в широки, прави булеварди. Внимавам за скоростта, особено на местата, където джафкало любезно пиука за камери. Файлът с камерите е добър - съвпадат! Правим огромна дъга и се озоваваме точно пред хотела, но горе-долу от посока, обратна на отправната ни точка - Истанбул. Почти не разбрахме как пристигнахме, заслугата за което е на джафкалото. Трафикът е бледа сянка на истанбулския, да не кажа на този в София. За това допринасят и добре проектираните улици.

Компири

Влачим багаж от колата и ни се спи, но сме и гладни. Точно пред хотела има компири. Чудесно. Заведението е модерно и изглежда добре. Появяваме се за голямо неудоволствие на персонала малко преди края на работното време. Поръчваме си 4 компира, а те приготвят 3. Казвам им. Добре. Пак си приготвят 3. Пак им казвам. Компирите са си 3. Правят се, че не разбират. Накрая така и си получаваме 3 компира. Просто в заведението има само толкова в 10 вечерта. Пийваме айрян. Някои от нас повече, други по-малко. Щастливи са тези, които не го опитаха. Ще ни напомня за анкарската компирджийница до края, че и след края на пътуването. Поглеждат ни да хапваме по-бързо и демонстративно затварят стъклената витрина. Плащаме си. Искат ни една лира повече от иначе съвсем простата сметка. Нямам сили да се карам и я давам. Повече няма да ходим там. Преди да се доберем до хотела отсреща, правим кратка разходка. Близката джамия се отразява красиво в стъклената фасада на модерна сграда. Лягаме си. От съседното заведение се носят много децибели. Да, но за късмет е любимият ми рок от 70-те и 80-те години. Слушайки музика и мечтаейки си за една бира (излизането до отсреща ми изглежда прекалено) си лягам с компютъра - заедно с ключовете сме получили и малко листче с паролата на Wi-Fi-то. Пращаме си съобщения и снимки от едната стая до другата, преодолявайки разстояние от 5 метра. Благодарение на технология, по-висока от тази на бездействащия до леглото телефон, не се налага да викаме. Защо само мечтаейки си за бира? Сещам се, че някъде в багажа има една! Вечерта приключва много добре с английски рок, полска бира и турско Wi-Fi.

Ататюрк

Едно от емблематичните за турската столица места{sc1}1 Sep 2010 2:01pm   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 62.0mm (35mm eq. 93.0mm)   1/400s   f/5.0   -1/3eV   ISO 100   Geotag 39° 55' 34.27" N, 32° 51' 18.35" E

Уличната украса е подчинена на първенството по баскетбол{sc1}1 Sep 2010 11:07am   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 24.0mm (35mm eq. 36.0mm)   1/250s   f/8.0   -1/3eV   ISO 100   Geotag 39° 56' 10.31" N, 32° 50' 17.44" E

На сутринта ставаме и закусваме. Турските закуски още не са успели да ни омръзнат. Да ходим до гробницата на Ататюрк пеша или с кола (да, точно това е въпросът)? Заговарям се с двама млади мъже с вид на араби. Говорят еднакво добре и английски и турски, освен техния си език. Незнайно защо решавам, че са ливанци. Убеждават ме да отидем с колата. Джафкалото ни води по краткия път и разглеждаме централната част на турската столица. Изглежда твърде добре. В момента целият и вид е подчинен на първенството по баскетбол. В родния им град ангорски котки не се мяркат. Трафикът е повече от поносим, но не е като снощи. Стигаме огромния комплекс на Ататюрк и аз задавам на охраната тъпия въпрос може ли да влезем с колата. –"Разбира се!" Слизаме и минаваме през метален детектор. Преглеждат и колата, а документите ѝ остават при охраната. Всичко е любезно и ненатрапчиво. Упътват ни накъде да караме и къде да паркираме. Наоколо е разкошен зелен парк. Паркираме едва ли не до самия Ататюрк. Като сме слушали за мегаломания в Анкара, е имало защо. Въпреки това е много хубаво. Минаваме по безкрайна алея с каменни лъвове от двете страни. Защо ли се сещам за шпалира от египетските овни в Луксор/Карнак? Уцелваме точно смяната на караула. Интересно е. Могат да маршируват, а ръбовете на униформите са си където трябва. Всеки войник изкрещява нещо, преди да застъпи на пост. Мислим си, че съобщава от коя част е и от къде е. Има представители на всички родове войски. Наоколо е пълно с цивилна охрана, която не се натрапва, но очевидно следи всичко. Поразително приличат на американци. Никой не размахва автомати. Вървим заедно с караула и се озоваваме пред самата гробница. Всичко наоколо е огромно. Не харесвам идеята, но качеството на изпълнение ме впечатлява. А и все пак човекът не е изложен във вид на кукла, а просто е погребан там. Влизаме в самата гробница. Да казвам ли, че е огромна? Определено прави впечатление. Излизаме и питаме къде има тоалетна - айрянът от компирджийницата... Охранителите преливат от любезност и то на добър английски. Тоалетната се оказва малък палат със собствен фонтан в преддверието. И това впечатлява.

Смяна на караула пред гробницата на Ататюрк{sc1}1 Sep 2010 11:44am   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 200.0mm (35mm eq. 300.0mm)   1/400s   f/5.6   -1/3eV   ISO 100   Geotag 39° 55' 31.51" N, 32° 50' 13.00" E

Отвътре гробницата е величествена{sc1}1 Sep 2010 11:49am   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 18.0mm (35mm eq. 27.0mm)   1/125s   f/5.6   -1/3eV   ISO 100   Geotag 39° 55' 32.61" N, 32° 50' 17.36" E

Една типична гледка{sc1}1 Sep 2010 11:49am   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 18.0mm (35mm eq. 27.0mm)   1/200s   f/7.1   -1/3eV   ISO 100   Geotag 39° 55' 31.63" N, 32° 50' 15.70" E

Връщаме се под гробницата, където се намира музей, представящ цялата съвременна турска история. Започва се с всички важни личности, минаваме през възстановки ала плевенската панорама на важни битки и стигаме до подробни описания на всяка прогресивна реформа, предприета от Ататюрк. Всичко е направено твърде добре. Българската армия, Одрин и Чаталджа не се споменават, но е отредено достойно място на Галиполи и провала на войските от Анзак. Гледаме всевъзможни снимки на съвременния турски лидер. Съпругата ми отбелязва, че е бил красив мъж. Сещаме се за работата на Мустафа Кемал като военен аташе в София и Пловдив и красивата и богата генералска дъщеря Димитрина. Само разнасям Никона - вътре не дават да се снима, а аз и не искам. Докато излезем, вече е дошъл следващият караул. Запознаваме се с колите и яхтата на Кемал Ататюрк, недоумявайки каква е ползата от това, но пък ни е интересно. Накрая си тръгваме с изключително добро впечатление и дори ни се иска да дойдем пак. На паркинга до колата ни развеселяват две малки момчета, които ходят малко неудобно и се попипват. Облечени са със странни за нас натруфени дрехи, а около тях са гордите им родители. Досещаме се как съвсем скоро децата са се разделили с някои свой атрибути.

Искаме да погледнем центъра на града с парламента, задължителния паметник на Ататюрк и неотдавна взривения от терористи мол. Джафкалото ни води, не накъдето трябва. Завираме се в мръсни улички с магазинчета и трудно излизаме от там. Ангорските котки са се скрили. Времето минава. Накрая спирам звука на проклетия уред, тръгвам по табелите и намирам центъра, мола, парламента и Ататюрк на кон. Няма време за разходки и гледане. Избухва семеен скандал, далеч не без съдействието на джафкащия уред. Тръгваме си. Не сме видели стария град, крепостта и нито една ангорска котка. Още от турската столица тук.

Някои са сърдити и спят. Всички спят. Аз си карам и си снимам при 100 км/ч. Пейзажът е красив и интересен, но става все по-пустинен. Пак си снимам, но ми се доспива. Поема резервният шофьор. Напомням ѝ да внимава за скоростта. Полицейските засади не закъсняват. Само че не са точно засади и изпълнителите не се крият, и не изскачат от храстите като българските си другарчета. Помага ни правилото "Прави като местните."

Соленото езеро изглежда необятно{sc1}1 Sep 2010 4:33pm   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 18.0mm (35mm eq. 27.0mm)   1/400s   f/10.0   -1/3eV   ISO 100   Geotag 39° 4' 18.28" N, 33° 24' 31.07" E

Сол. Била полезна.{sc1}1 Sep 2010 4:15pm   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 112.0mm (35mm eq. 168.0mm)   1/800s   f/7.1   -1/3eV   ISO 100   Geotag 39° 4' 24.46" N, 33° 24' 30.14" E

На места Туз Гьолю има странен цвят{sc1}1 Sep 2010 6:22pm   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 105.0mm (35mm eq. 157.0mm)   1/125s   f/5.6   -1/3eV   ISO 100   Geotag 38° 46' 47.21" N, 33° 38' 24.49" E

Т.е. внимавай за паркирани покрай пътя коли. Знаем предварително, а и да не знаехме, щеше да ни направи впечатление как местните намаляват, виждайки колa до пътя. И наистина в някои от тях има хора със сини ризи, които държат нещо. Скоро следва този, който спира нарушителите. Повечето полицейски коли са бели. Лошото е, че въобще много от колите в Турция са бели. А и тези, които следят нарушителите, не са обозначени. В някои случай непосредствено преди колата, когато вече е късно, може да има преносима табела "Radar control." Може и да няма. Може би по този повод доста рядко някой ни изпреварва - всеки кара малко над ръба на позволеното.

Сол

Чували сме за соленото езеро Туз и сме виждали снимки, но на практика си нямаме представа какво е това. На турски му казват "Туз гьолю," а "туз" означава сол - солено езеро. В далечината се появява чисто бяла равнина и разбираме, че това е езерото. Не че джафкалото не го е показало отдавна, но в синьо. Забравяме семейния скандал и се възхищаваме на гледката. Скоро спираме на мястото, където спират всички. Разбита пътечка води между магазинчета, сергии за сувенири и ресторантчета до самото езеро. Игнорираме ги. Свикнали са. Езерото е дяволски красиво. Събуваме се и тръгваме по солта. Малко убива. Но пък било полезно. Не знам за какво. Навлизаме навътре и се появява и вода. Навлизаме на още поне 300 метра и достигаме дълбочина на водата от поне един сантиметър. Подухва ветрец и е дяволски красиво - повтарям се. Тук е мястото на обектива 18-200. Правя огромно количество снимки с какъв ли не зум. Можем да си шляпаме из солената водичка цял ден. Там където някой е ровил, се събира повече вода, а солта е розова. Събираме буци сол. Спомняме си, че езерото е с размери от порядъка на 50 на 80 километра, а може буквално да се прегази при средна дълбочина 60 см.

Все пак се налага да тръгнем. Дълго мием крака с вода от едно  шише, противно на всякакви указания относно полезното действие на сол върху немити крака. Цялата кола става в сол и кални пръски. До нас в някакво мръсно, заградено място се разхождат два щрауса. Щраусите били доста назад в еволюцията - по-близо до динозаврите, отколкото до съвременните животни. Снимаме динозаври и събираме отнесени от вятъра щраусови пера. Прибираме перата, буците сол, празното шише от водата и тръгваме. Спираме пред голям магазин в някакво мизерно, прашно градче или предградие. Група хлапаци просто пощуряват, виждайки 17-годишната ми руса и синеока дъщеря по къси панталонки. Гледам ги гадно. Малко се укротяват. Тръгваме си. Карам със 100 км/ч, а по петите ни настига буря. Бурята има вид на прашен облак. Вътре се въртят вдигнати от земята боклуци. Загубили сме езерото, но то пак се появява. Вече е късно и започва да става тъмно. Потресени сме от невероятния пурпурен цвят на водата и от издигащите се на места неизвестно от какво изпарения. Отгоре на всичко водата е розово-лилава само в средата на езерото. На други места си изглежда нормално. Разделя ги някаква по-особена ивица. Много красиво! Мислим си как онзи с микробуса от снимката е ходил да провери дали лилавото е мокро... Още от соленото езеро тук.

По хубавия досега път се появяват гадни неравности, които ни подмятат. Търпим и караме в лявата лента - голяма част от главните пътища в Турция са четирилентови. Лошото е, че и другите карат в лявата лента. Достигаме гр. Аксарай и завиваме на ляво за Невшехир и Кападокия. Почти тъмно е, а аз бързам и пренебрегвам всякакви ограничения за скоростта. Въпреки тъмницата, виждаме как около нас е пустиня. Всъщност е изсъхнала степ. С много над 100 км/ч достигаме гр. Невшехир и ни посрещат скалните образувания, с които знаем, че е изпълнена Кападокия. Отгоре на всичко са и осветени. Спираме да ги снимаме и разбираме, че са фалшиви. Ха, ха! Пристигаме в с. Гьореме, нашата цел.