До Кападокия и назад

16 дни и 4000 км на колела

Кападокия - част II

Балони

Слънцето вече е докоснало огромните планински масиви, а мракът в долината е нарушаван само от огньовете на безшумно издигащите се балони{sc1}3 Sep 2010 06:37am   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 200.0mm (35mm eq. 300.0mm)   1/125s   f/5.6   -2/3eV   ISO 100   Geotag 38° 38' 40.54" N, 34° 50' 33.60" E

Балоните стават все повече и са все по-нависоко, а гледката е величествена{sc1}3 Sep 2010 06:32am   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 75.0mm (35mm eq. 112.0mm)   1/250s   f/5.3   -2/3eV   ISO 100   Geotag 38° 38' 52.97" N, 34° 50' 39.32" E

Този премина точно над нас{sc1}3 Sep 2010 06:55am   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 200.0mm (35mm eq. 300.0mm)   1/250s   f/5.6   ISO 100   Geotag 38° 38' 27.15" N, 34° 50' 5.33" E

По волята на стихията или поради липса на такава някои балони си остават на ниско и предлагат поглед към вътрешността си{sc1}3 Sep 2010 07:13am   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 170.0mm (35mm eq. 255.0mm)   1/500s   f/5.6   ISO 100   Geotag 38° 38' 16.05" N, 34° 49' 55.13" E

Този лети буквално между селските къщи{sc1}3 Sep 2010 06:43am   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 200.0mm (35mm eq. 300.0mm)   1/200s   f/5.6   +2/3eV   ISO 100   Geotag 38° 38' 28.36" N, 34° 49' 22.69" E

Някои вече достигнаха края на пътуването си{sc1}3 Sep 2010 07:20am   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 200.0mm (35mm eq. 300.0mm)   1/640s   f/5.6   ISO 100   Geotag 38° 38' 42.11" N, 34° 48' 33.56" E

С грохот и сред облаци прах към приземяващите се балони се насочва кавалкада от джипове и микробуси - докато не се промени вятърът...{sc1}3 Sep 2010 07:06am   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 34.0mm (35mm eq. 51.0mm)   1/160s   f/6.3   ISO 100   Geotag 38° 38' 3.74" N, 34° 50' 7.18" E

Още сме в Кападокия и ни предстоят интересни неща. Отново ставаме рано, даже по-рано от предишния ден, но вече сме по-подготвени. От вратата ни се разкрива вече познатата, но все така великолепна гледка. Лампите наоколо отново светят жълто в синкавия мрак. Бързо, бързо извървяваме 100-200 метра по селската улица, гордо наричана Sunset Road, и се озоваваме върху хълма, в който е издълбано хотелчето ни. Уж знаем какво да очакваме, но видяното е далеч по-хубаво, по-цветно, по-мащабно и по-интерсно и от най-добрите ни очаквания. Пред нас се открива обширното равно място до с. Гьореме, което постепенно преминава в тиквените полета и завършва с огромните скали ала Колорадо. Мястото тъне в мрак, а от него безшумно се издигат повече от 40 балона. Доста пъстри са, но в синкавата мрачина цветовете им не личат много. Контрастират само яркооранжевите пламъци на пропановите горелки, които загряват въздуха вътре. Това става с бучене, след което гробната тишина моментално се възстановява. Поради ранния час не се чувства и най-малък полъх на вятър, а именно това е целта. И при най-малък намек за вятър почти неуправляемите балони просто не летят. Съжаляваме, че не сме си взели топли дрехи, но мръзнем в името на страхотната гледка.

Не сме точно зяпнали с уста, но сме близо. Съоръженията от плат и въжета със закачени отдолу кошове бавно се издигат, тласкани от топлия въздух вътре. Отношението очевидно е сериозно - всеки има задължителната за въздухоплавателно средство регистрация. Бизнесът с балоните е сериозно застъпен в Гьореме. Това е и една от причините в естествения център на Кападокия да се стичат туристите от цялата област. Цената на полета варира между 100 и 200 евро на човек. Предварително сме чули за 170 евро, а офертата на хотелчето е за по 120. Все пак решаваме да останем на земята, откъдето гледката ни се струва все така вълнуваща. А ако се решите, ставате по тъмно, взимат ви и по тъмно стигате до своя балон. Настанявате се и следва процедурата по пълнене с въздух и излитането. След полета ви прибират и получавате сертификат за участие. За 200 евро ще ви почерпят и със шампанско.

Е, въздържаме се от полет, но очарованието от видяното е огромно. Още е много рано, но балоните набират височина и слънцето ги огрява. Цветовете им оживяват. Някои минават толкова близо до нас, че почти можем да ги пипнем. Вижда се даже полепналия от земята прах. Снимам ли снимам. 11.2 кратният зум на обектива 18-200 е идеален за целта. Редувам широки панорами с детайли от балоните и пасажерите. Някои сякаш нямат късмет и остават да се влачат близо до земята. Други, които са случили на атмосферни условия и пилот, се завират между скалните образувания в самото село и буквално надничат в прозорците на хората. Някои пък се издигат прекалено много и отпрашват към Учхисар. Минава повече от час. Някои балони се спускат и "омекват" върху земята. Други са все още около нас. Първо по селската улица, а после с облаци прах направо по хълма поема кавалкада от микробуси, които ще приберат пътниците от балоните. Следва промяна на вятъра, команди по радиото и всичко това прави обратен завой и сред нови кълба от прах поема обратно надолу към съседния хълм. Появяват се и мощни джипове, които с гръм и трясък влачат ремаркета за транспортиране на самите балони. Насочвани като микробусите и те се връщат обратно. Стоим и гледаме - дори техническата част на операцията е завладяваща.

Броят на "омекналите" на земята балони се увеличава за сметка на тези в небето, а ние местим крака из белия прахоляк и се молим покрай нас да не мине някой джип. Прахът върху сензора на камерата ми е повече от достатъчен. За момент спираме и отново се възхищаваме на гледката на селото под нас. Чак сега разбираме, че в селото или поне в нашата част няма водопровод. Предишният ден водата спря, а собственикът ни каза как е поръчал, но тя още не е дошла. Тогава не му обърнахме внимание. Сега гледаме как от хотелчето направо нагоре по хълма върви тръба. Тя стига до голям пластмасов резервоар и слънчева система за загряване на водата. При яркото слънце в областта, температурата на водата беше завидна. Един трактор влачи цистерна и снабдява с вода желаещите, т.е. направо от пътя пълни цистерните им, които са надолу по хълма. Слизаме обратно по селската улица, покрай нас с трясък преминават джипове със скатани балони, а ние наблюдаваме как една котка се катери по вертикален каменен зид. Не сме си и помисляли, че е възможно.

Налага се да се разделим с Гьореме и приветливото пещерно хотелче, което беше наш дом. Тръгваме към друга забележителност - долината Ъхлара. С нежелание напускаме селото, пак и пак спираме да снимаме. За кой ли път сме в Невшехир и подминаваме полицейските патрули, следящи за скоростта. Каменните образувания остават зад нас и започват поредните тиквени полета. На едно място покрай пътя се е обърнал камион, а тълпа доброволци или по-скоро работници във фирмата събират съдържанието му. Наоколо е пълно с реклами за "ото газ" и "моторин", но на нас ни трябва бензинът по 3 лири и нещо. "Моторин" е дизел. Забавляваме със служителя от бензиностанцията, който полага усилия да ни продаде колкото се може повече бензин. Даже клати колата в желанието си да изкара от резервоара и последния въздух. Заредени до ръба продължаваме. Ако бяхме пожелали, можехме да напълним и шепи с бензин. Отново сме платили с кредитна карта, които се приемат като нещо напълно естествено дори и в най-малката бензиностанция, построена някъде в нищото, или в що-годе приличен селски магазин. Сещаме се за страна като Германия, където не е съвсем така.

Около нас се ниже позната еднообразна местност. Наблюдаваме призрачния силует на вулкана Хасан, когато джафкалото ми нарежда да завия наляво. Машинално правя, каквото ми казва, но в следващия момент всички се замисляме накъде отиваме. Не сме си направили труда предварително да погледнем добрата, стара, хартиена карта, която все пак си носим, и решаваме да се доверим на уреда. Минаваме по някакви третокласни пътища. Дупки няма и не това е проблемът. Проблемът се състои в селцата, през които минаваме и погледите на жителите им. Събират се да гледат странната и невиждана кола, която се носи доста бързо и много не и се спира. Защо ли в момента първата и единствена мисъл, която ни минава е: "Ако сега колата спре, какво правим?" Колата обаче не спира и ужасната бедност остава зад нас. Тук поне не живееха в землянки. Виждали сме и това. За сметка на всичко пък икономисахме 2-3 километра, може дори 5. Един съвет: в места, различни от Западна Европа, поглеждайте откъде ви води вашият уред.

Капанът Ъхлара

До нас се появява каньонът Ъхлара. Гледката е величествена. Сещам се за Индиана Джоунс и Каньона на Полумесеца. Дори формата е подобна. Релефът около нас е леко хълмист, почти равнинен. Преобладават жълто-кафяви камъни и изсъхнала трева. Всичко това е прорязано от дълбок, сърповиден каньон с отвесни, тъмнокафяви стени. На места е доста широк. Дъното е равно и богато на растителност, която контрастира с полупустинята горе. Дълбочината изглежда да е 100 и повече метра. Възхищаваме се на гледката, правим снимки и търсим по-удобно място да надникнем вътре. До нас просто си стоят и ни наблюдават местни момичета и жени. Не казват и не искат нищо, просто ни гледат и се местят с нас, спазвайки дистанция. Оприличавам ги на африкански лешояди. Дали чакат да умрем, за да ни оглозгат? Ние не умираме, а си тръгваме, а те се прибират в близката къща.

Търсим входа за каньона, по-точно джафкалото ни води през селото към въпросното място. Наоколо изглежда доста бедно. Виждат се малко жители. Достигаме входа, пред който няма нищо освен паркинг за "файв лира" и ресторантче и влизаме. Казвали са ни как цената е 15 лири, а ни взимат по 5. Разходките до Ъхлара са основното, което се предлага в Кападокия: подробно ви обясняват как е далече, което си е така, а всичко е включено в цената от 75 лири, дори входа, който е 15, да не говорим за вкусния обяд. Основното достойнство на екскурзията обаче, било това, че само слизате по ужасно високите стъпала, които много малко хора били в състояние да изкачат обратно. После се разхождате из каньона, наслаждавайки се на прелестта му и християнските черкви, а на другия край автобусът ви чака без да се налага никакво изкачване. Не се споменава, че дължината на каньона е 8 километра. Е, в интерес на истината ние не знаем колко точно се върви, но сами си изкачваме стъпалата обратно към колата. Не изглежда по-високо от нос Галата край Варна. Спираме да почиваме, но изкачването е по силите на всеки човек, който някак може да ходи. Разминаваме се с група японски туристи. Надолу слизат дребни лелки и бабки, и групичка младежи. Откроява се един от тях, който е доста висок за японец и поне с две глави над бабките, носи американски на вид дрехи със съответната шапка и ботуши, а в ръката си има начената бира, от която отпива, докато крещи нещо. Гледаме го поразени и не само ние. На връщане ще питаме бабките дали го харесват.

За пореден път си спомняме за капаните за туристи. Вътре в каньона безусловно е красиво, но нищо не може да ни впечатли. Над главите ни са огромните скали. Долу тече мътничка рекичка с красиви вирчета и върби. Прехвърлени са мостчета. Не е никак лошо, но друг е въпросът, че в Анадола това вероятно не може да се види на други места и хората се впечатляват. Размесваме с крака познатите огромни количества пепел. Доколкото природата е красива, това не може да се каже за скалните църкви, които са в потресаващо лошо състояние. Носят следите на прекалено много вандали. Църквите в музея край Гьореме са в пъти по-хубави и по-запазени. Отчаяни се разхождаме наоколо и си спомняме как красива какичка се прехласваше по телевизията какво невероятно място посещаваме в момента. Може пък за ценителите да изглежда по-хубаво. Околните къпини ме карат да спра. Наоколо се мотае безцелно местен тип и не прави нищо, просто ни гледа. Съжалявам, че оставих момичетата сами. Скоро те се връщат, ненамерили нищо интересно. Толкова за Ъхлара.

Към гр. Коня и планините

Пътуваме в посока Аксарай, все още сме почти в Кападокия. Около нас местността е относително равнинна, но много красива. На места равното свършва с отвесно отрязани, високи скали. Отново оприличаваме пейзажа на Америка, където не сме били. Край нас се мярва другият край на каньона, в който бяхме. Джафкалото ни води по невероятен, прокаран по гънките на местността път. Отбелязвам наум места, на които бихме могли без усилие да се убием, но пък спестяваме още няколко километра благодарение на уреда и на това, че не сме погледнали предварително хартиената карта. Минаваме през покрайнините на Аксарай и поемаме към град Коня. Пътят е хубав, но безусловно най-неприятният, който сме виждали досега. За 150-те километра до Коня има не повече от три или четири завоя на по 5 градуса. Просто е убийствено скучно. Има доста движение. Наоколо е нерадостна равнина. Спираме по бензиностанции и крайпътни заведения и се дивим на мръсотията на тоалетните, все едно че не сме я виждали. На шофьора адски му се доспива, но никой не иска да кара. С мъка достигаме покрайнините на Коня, и спирам да почивам. Наблюдава ни едно куче и охраната на близкия завод за трактори. Продължаваме.

Не слушаме джафкалото и навлизаме към центъра на Коня. Иска ни се да хапнем някъде, но все не намираме къде и постепенно излизаме от града. Коня е голям град и изглежда да е доста хубав. Предградията са едни и същи навсякъде. Всичко е осеяно с малко странни ограничения на скоростта от 65 км/ч. Весели ни как имената на повечето местни бизнеси започват с "Кон." Най-много ни харесва "Конгаз." Караме на югозапад по хубав и слава богу със завои път, а слънцето ни свети в очите. Наоколо е вече доста зелено. През 1000 метра ни предлагат мисир и моторин. Има някой и друг полицейски патрул. Така и ненамерили къде да хапнем го правим на пътя. Продължаваме напред. Достигаме големите планини, които знаем, че са близо до морето. Близо до морето, но и доста високи и обширни. Безкрайно дълго се катерим завой след завой нагоре. Красиво е, но става тъмно. В един момент сме на 1850 м надморска височина. Движението е слабо, но за сметка на това пътят е безкраен. Отново нагоре и надолу в тъмнината. Няма край. Все пак накрая "надолу" започва да преобладава пред "нагоре." Надяваме се да видим морето, но не, виждаме хребет след хребет. По-точно мислим си, че ги виждаме в тъмнината. Най-накрая сме на равното, където до нас трябва да е море. Завиваме наляво по хубав път към гр. Алания.