До Кападокия и назад
16 дни и 4000 км на колела
Алания и Анталия
Вече сме в град Алания. В продължение на леко негативната предишна част, следват още недотам добри впечатления. И така, джафкалото ни завежда точно пред вратата на хотела. Още не съм изключил двигателя, а отвън се чува адски шум, разбирай музика с реплики на водещ. Корпусът на колата се движи в синхрон с вътрешните ни органи. Чуваме се зле. Замислям се за интерком като в самолет. Идва ми наум как има авиационни двигатели, които при работа създават по-слаб шум, от това, което е около нас. Излизаме и вече трябва да си крещим. Пред входа на хотела се мотае охранител. Или май е барманът? Питам го какво става. Човекът разумно обяснява как в съседния хотел имало турска вечер и от време на време било така. Влизам вътре. На тясната рецепция се появява служител с апатичен вид. На лицето му е изписано: "Все ми е едно." Питам какво е това чудо наоколо, мислейки как ли ще живеем тук. –"Ми така е." Да, бе! По стар навик искам да погледна апартамента. Бута ми ключ. По табелката разгадавам накъде да вървя и стигам до вратата - апартаментът си изглежда напълно прилично, точно както на снимките, само дето прозорците вибрират от музика. Връщам се долу и казвам: –"Взимам го." Оставаше да не го взема в 9 вечерта. –"Дай паспорт." Мълчаливо отивам до колата, издирвам си паспорта и му го донасям. Върти го в ръце. –"Всичките паспорти." Кипя, но си мълча и ги донасям. Стар обичай е да се опита да ги прибере за залог. Не става! Отиваме си в апартамента, за да открием, че има 3 завивки, а ние сме четирима. Връщам се да искам завивки. Онзи мълчаливо изчезва някъде и на няколко пъти донася чаршафи и кърпи, които трупа пред мен. Изтормозих човека... Връщам се. Дистанционното на климатика го няма, а е топло. Пак долу при моя приятел. –"Няма го дистанционното на климатика." –"А-а, това е екстра. За климатик и телевизор се плаща." На мястото, откъдето сме направили резервацията, и климатикът, и телевизорът са си в описанието на апартамента, без и дума да се споменава са допълнително плащане. Разказвам му всичко това. Гледа ме тъпо и мълчи. –"Обаждай се на шефа ти и питай така ли трябва да бъде!" Обажда се. За съдържанието на разговора мога само да се досещам, но е кратък. –"Трябва да си платиш." –"В такъв случай ще подам официално писмено оплакване." Пак мълчи. Сещам се за арменския поп. Бесен съм и искам да търся друг хотел. Само че в 10 вечерта това е предварително загубена битка и бързо се предавам. Лошото е, че в апартамента ни е жега. –"Добре, колко искаш за климатика?" –"По 5 евро на ден." И с 5 евро, и без 5 евро, общата цена е повече от добра. Съгласявам се. Оня изчезва пак и се появява с едно дистанционно. Заветният климагик тръгва, но е само един за две сравнително големи стаи. Със закачалки и други подръчни средства прикрепваме една завеса отпред - добре, че проклетият уред е близо до прозореца и така с помощта на завесата има шанс спящите в стаята да не се разболеят. Разбира се междинната врата остава отворена, за да оцелеят и другите двама. За интернет не питаме. Знаем, че е платен. В един момент турската вечер отсреща свършва.
Следващият ден изглежда различно. Времето е хубаво, на жегата сме свикнали, а плажът е на 100 метра. За това сме дошли в Алания. На рецепцията стои симпатична какичка. Кимам ѝ и излизаме. На плажа има малко хора. Околността е красива. Огромните планини спират почти в морето. А то е чисто, синьо и много топло. На един метър навътре е дълбоко до шия, но да му мисли, който не може да плува. Напълно липсват всякакви щипалки, медузи, отровни риби, водорасли и боклуци. Най-доброто море, на което сме били след остров Закинтос! Дори Червено море беше по-студено. Киснем поне три часа и наблюдаваме как направо на пясъка се приземяват парашутисти, скочили от планинските върхове над нас. Накрая децата не издържат и си тръгват. След малко тръгваме и останалите. Дребен, мустакат и немит чичко на средна възраст почти се самоубива пред очите ни - не е лесно да караш колело напред и едновременно с това да зяпаш назад към съпругата ми по бански и хавлия. Буквално му изтичат очите. Не е досадно, а е забавно. Продължаваме всеки по пътя си.
 |
 |
След обяд мързелуваме и привечер тръгваме на разходка. С колата и слава богу. Отиваме в крепостта над стария град, наивно мислейки си, че ще се качим и пеша. Даже търсим къде да паркираме. Да, сигурно щяхме да се качим пеша, но за два часа, толкова е високо. Пред крепостта има паркинг и е пълно с таксита - височината води клиенти. Не липсват и вездесъщите котки - обръщаме им внимание и затварят крепостта под носа ни. Не съжаляваме - от високото се открива прекрасна гледка. Кърваво червеното слънцето бързо се скрива зад далечните планини, а наоколо се носи щракане и пиукане на фотоапарати. Сега разбираме защо наоколо има толкова много хора - гледката спира дъха! Слънцето го няма, но панорамата от другата страна на високия хълм, към града със светлинките му, ни кара отново да спрем. Толкова е красиво, за кой ли път вече! Слизаме с колата към пристанището и попадаме в еднопосочна улица, която без всякакви табели и предупреждения завършва с бариера и платен паркинг. Просто няма как да се върнем по тясната уличка без риск от допир със закона. Влизаме в капана. Има огромен брой места за паркиране. Слизаме и зяпаме интересната пристанищна околност. Някак естествено и без да искаме забелязваме табела, на която пише, че първите 15 минути паркиране са безплатни. На английски, иначе нямаше да го разберем. Тръгваме си. Служителят на изхода, чиято работа е да събира парите, любезно казва: "OK, go!" Намираме друго място за паркиране. Разхождаме се наоколо. Все същият красив парк, много ресторанти с приканващи отпред, много магазинчета за всичко. Бързо, бързо си тръгваме към хотела, който в края на краищата е съвсем приличен.
На другия ден се излежаваме дори повече от предишния. Момичетата отиват сами на плаж. Чак вечерта излизаме на разходка пак до пристанището. Помним паркинга-капан и си намираме удобно място за паркиране до една от някогашните градски врати. Слизаме към морето по "Терсене сокак" - подходящо име за тясната. много крива и стръмна уличка, някогашен вход към някогашната крепост. Разхождаме се по вълнолома. Свечерява се и става все по-красиво. Разходката е много приятна. В централната част на града попадаме в голям, даже огромен, магазин. Решаваме, че ни трябва масло. Търсим и сричаме на турски. Обикаляме кръг след кръг. Намираме два вида бекон, но не и масло. Накрая еврика, но прословутото масло е само едно. Взимаме го, за да разберем по-късно, че вътре е мухлясало.
На следващата сутрин си тръгваме. Има време и предлагаме на момичетата да отскочат до плажа. Не искат - предишния ден, когато бяха сами, са ги задиряли. На рецепцията искам фактура. Приветливата до сега какичка не разбира какво е това. Обяснявам. –"А, това ли?" Сега пък не разбира за какво ми е такова нещо. Пак обяснявам. Накрая с голяма неохота ми дават хартийката.
Сиде и Аспендос
Тръгваме към Анталия с идеята по пътя да погледнем Сиде и Аспендос. Пътят е много хубав. Нижат се хотел до хотел. Някои сигурно са много добри. Изненадва ни количеството бананови горички, които виждаме наоколо. Продукцията им се продава направо на пътя. Виждали сме подобно нещо в Египет, но там бананите бяха малки и невзрачни за разлика от тукашните. Почти без да усетим пристигаме в Сиде. Паркираме,а температурата е вечните 34 °C. Това не е проблем, проблем е влажността на въздуха, която е сигурно 80%. Странно - в Алания не беше влажно, а сме изминали по-малко от 100 километра. Най-вероятно влагата от морето е била същата, но не сме я чувствали толкова. В крайна сметка сега едва се влачим, а мястото е много красиво - една от някогашните древногръцки колонии по брега на Средиземно море. Разглеждаме го с усилие, а един от безбройните продавачи на нещо чете по лицето ми и казва: "Keep smile". Явно иска да каже: "Keep smiling!" Дълго не можем да се отделим от приятна сянка в близост до руините на някогашен амфитеатър. Все пак се налага да тръгваме. Достигаме до Аспендос. На това място има много запазен древен амфитеатър. Даже бил най-запазеният. Има паркинг, забрани за паркиране и май нищо друго. Да, наистина няма нищо особено за гледане, поне според нас, които не сме запалени археолози. Приятна изненада е един полугол човек със щит, къс меч, сандали и вид на римски легионер или гладиатор. Горкият виси в жегата, а никой не иска да се снима с него. Развеселени го гледаме, но с мустакатото си лице и въздебеличко телосложение той ни прилича повече на турчин, отколкото на римлянин. Тръгваме отново.
Анталия
 |
 |
Анталия ни посреща с късно, ниско слънце, което "вади" очите. Има доста движение, но добрите улици си казват думата и преминаваме от единия до другия край на 2.5 милионния град за нула време. За кой ли път ни правят впечатление огромните планини - прекосявайки града от изток на запад, те са право срещу нас и просто закриват хоризонта. Хотелът ни се оказва симпатичен и се намира в приятен и спокоен квартал в покрайнините. Администраторът учудено гледа, че сме четирима, а резервацията, която и той, и аз държим в ръка е за трима. Подобни грешки вече са се случвали, търпеливо обяснявам и в крайна смета съвсем спокойно и без пререкания вместо една стая получаваме две, разбира се без промяна в цената. Все още има места, където клиентът е цар.
Тръгваме на разходка задължително с колата - Анталия е голям град. Правим го точно в пиковия час. Има задръствания, но ги преодоляваме някак. Явно доброто проектиране не се отнася за старата част на града. Отиваме да видим водопада Дюден. Една невзрачна на вид рекичка пада в морето от 40-50 метра височина. Великолепна гледка! Носи се грохот и водни пръски. Просто стоим и гледаме. Това правят и другите около нас. Под водопада има свежа, зелена растителност, а водата е изваяла причудливи скални форми. Долу на скалите до самото море няколко младежи ловят риба. Недоумяваме как са слезли. Става доста тъмно, а ние забелязваме монтирано осветление. Представяме си колко ще е красиво и чакаме да го включат. Явно това прави и пълното с туристи корабче, което от половин час е все на едно и също място в морето. О, те знаят - щом чакат, ще чакаме и ние. Става напълно тъмно, но осветлението така и не заработва. Тръгваме си. Виждаме как и корабчето изчезва.
 |
 |
Сега идва въпросът с вечерята. Карайки през Анталия, виждаме Бъргър Кинг. Изглежда ни добра алтернатива на турската кухня, която вече е успяла здравата да ни омръзне. Паркираме. Влизаме. Нареждаме се на опашка. Има доста хора. Чакаме ужасно дълго. Наоколо пищят деца. Шумно е. Издивявам. Накрая си получаваме поръчката. Не искам повече Бъргър Кинг!
За пореден път с добра скорост прекосяваме по широки булеварди половината град. Постепенно пренебрегвам ограниченията и постоянните напомняния на джафкалото и карам като местните. Харесва ми. Прибираме се в хотелчето, а там се нанасят група корейци и вдигат шум. Добре, че хотелчето е малко, а оттам и броят корейци и крясъците им са ограничени. Корейците изчезват някъде, а на нас преди да заспим ни прави впечатление колко тих е кварталът наоколо.
На другия ден сме решили да разгледаме малкото на брой забележителности, за които знаем. Закусваме. Турските закуски вече са успели здравата да ни омръзнат. Даваме парче салам на котето до нас, Ейлюл, както я нарекохме, доста му се чуди - май и на нея не и харесва особено. За удоволствие на шофьора пак прекосяваме града на скорост, а целта ни е централната част. Пак има задръстване. Сам съм си виновен, защото докато слушам джафкалото: "придържайте насам" и "придържайте натам," съм се отклонил от главния път. Прави впечатление как дори в самия център на града пътят минава през множество подлези. Намираме 0 места за паркиране. Все пак късметът не ни изоставя и попадаме в малка уличка с хотелчета и заведения и паркираме на 10 метра от градския парк и то напълно законно. Разхождаме се. Разбира се, паркът е хубав. Досега лош не сме видели. Постепенно навлизаме в стария град. Очевидно стари, възстановени и добре изглеждащи къщи се редуват с очевидно стари, занемарени и мизерно изглеждащи такива. Има неизбежните магазинчета за сувенири и приятни на вид кръчмички, Дори попадаме на работеща турска баня. Неусетно достигаме пристанището, а то изглежда да е било такова още по гръцко и римско време. Канят ни едновременно на много разходки с корабче. Единствиният проблем е, че пристанищата обикновено се намират на нивото на морето, а останалата част на града е доста по-нависоко. Пъхтим нагоре и попадаме на военен клуб, където е описано как ще бъдем застреляни, ако влезем, да не говорим пък какво ще стане, ако снимаме. Има даже илюстрация. Не влизаме и никой не стреля по нас, но отново ни е весело. Вътре благообразни господа отпиват от напитките си. Вървим по една от централните улици на Анталия и сме гладни. Идеално - попадаме на място, където няма нищо друго, освен дюнерджийници. Канят ни любезно и тутакси загубват интерес към нас. Ние пък похапваме с удоволствие. Дюнерите са по-хубави от тези в Истанбул. Време е да спим.
| Предишна част: Кападокия - част II |
Следваща част: Памуккале |