До Кападокия и назад
16 дни и 4000 км на колела
Кападокия - част I
В пещерата на Флинтстоун има интернет

Намираме се в Кападокия, мястото заради което сме предприели цялото пътуване. По-точно намираме се в самия център на областта, в село Гьореме. За съжаление наоколо е пълна тъмнина и не можем да разберем почти нищо. Все пак по пътя сме видели някоя и друга красива гледка - осветено е. Спираме в центъра на живота на селото, а именно на автогарата, на турски "отогаръ." Преди това сме се опитали да си стигнем до хотела по предварително зададените координати, за да се озовем просто в нищото. И така, мотаем се из автогарата. На втората или трета минута до нас застава непознат човек и ни пита кой хотел търсим. На добър английски. Казваме му кой. –"Сега ще намеря някой да ви заведе. Тук всички се познаваме." Не се и съмняваме в това. Скоро се появява млад човек с кола и ни обяснява да го следваме. Пак на английски. Следваме го. По кръстовищата на петте селски улици той любезно ни изчаква и дава мигачи. Стигаме си хотелчето за минута. За водачът ни това не е достатъчно - завежда ни при собствениците, няколко етажа нагоре. Споменах ли, че ще спим в пещера? Забравяме да благодарим на човека, който изчезва.

Показват ни стаята, т.е. пещерата. Харесва ни. "Ни" сме аз и съпругата ми. Влачим багаж по стръмното. Стъпалата не са съвсем еднакви. Не очакваме до пещерата да има асансьор. На шалтета пред нашата стая/пещера удобно са се разположили възрастни баба и дядо. Изглеждат и са облечени доста живописно. Налага се да прескочим краката им. Влизаме и 17-годишната ми дъщеря ревва. Горката не може да повярва къде е попаднала. По-голямата сестра заема неутрална позиция. Чак на следващия ден си дадохме сметка, че хората просто имаха гости, може би родителите на някой от тях. Разполагаме се. Въпреки, че е доста спартанска, стаята/пещерата продължава да ни харесва. Подът е покрит със шарени турски черги. Съвсем чисто е и някак естествено се освобождаваме от обувките. Имаме си собствена тоалетна и баня с топла вода. Това, че украсените стени са от цяла скала, ъглите не са много прави, а тавана, от който виси една крушка, мога да пипна с ръка, не пречи ни най-малко. След кратка борба за двата контакта (някой предвидливо си носи разклонител) си пускаме трите компютъра и откриваме, че в пещерата има Wi-Fi. Искаме си паролата и се почват обаждания до приятели: –"Знаеш ли от къде ти звъня? Ние сме в една пещера..." Някой даже написва в Скайп: "В пещерата на Флинтстоун има интернет!" Откриваме, че завивките са това, на което ние му казваме родопско одеяло и имайки предвид, че цял ден беше 34 градуса, се чудим "тия нормални ли са?" През нощта разбираме, че са. Вече ще казваме "турско одеяло."

На другата сутрин с мъка ставаме рано. Направо от вратата ни се открива величествена гледка. Намираме се на 1300 метра надморска височина. Слънцето едва докосва скалистите върхове на околните хълмове. Тихо е. По-точно не се чува нищо. Из въздуха се мотаят 2-3 балона. Предварително сме поразучили и се досещаме, че не сме на правилното място. Оставяме намирането му за следващия ден и отиваме да си доспим.
Безкрайна красота
Закусваме на терасата току пред стаята ни. Закуската ни харесва доста повече от тази в Анкара. Може би за това допринася и гледката, която се открива от тераската ни, а тя направо спира дъха. В каменен лабиринт от естествени и изкуствени форми селото живее живота си. Преобладава цветът на... камък. Има твърде малко зеленина. Бабата от съседната къща реже тикви, а дядото току-що е станал, прозява се и попипва небръснатото си лице. Собствениците на нашето хотелче са млади мъж и жена. От снощните гости няма и помен. Говорим си свободно на английски и дълго обсъждаме какво да гледаме през предстоящия ден. Хората любезно и изчерпателно ни обясняват, напълно съзнателно намалявайки шансовете си да ни продадат някоя екскурзия. Това, че за един ден видяхме 90% от интересното за нас в Кападокия, дължим до голяма степен на тях.
![]() |
![]() |
Продължавайки да разглеждаме Гьореме, тръгваме към най-високото място в околността - Учхисар. Докато минаваме през "нашето село," ни прави впечатление, че жените са забулени по-особено. Не всички разбира се. Бързат за някъде. Не всички. Селото е чисто и много благоустроено - все пак тук се стичат туристите от цяла Кападокия - за бизнеса с балоните после. Качваме се на Учхисар само за по 4 лири и о, чудо: студенти и ученици плащат само по 2 лири. А гледката е просто невероятна. Цялата обширна област е от вулканични скали, които са меки и хората са ги дълбали и са живели в тях в продължение на хилядолетия. На много места правят това и сега. Поради ерозия много от външните скални "стени" са паднали, откривайки вътрешността на някогашните жилища и църкви и правят околността още по-живописна. Да, християнски църкви. В Кападокия те са били хиляди, а мястото е било център на древното християнство. Макар и в лошо състояние, днес могат да бъдат посетени много от тези църкви. Подухва приятен ветрец. Ние се наслаждаваме на гледката от високото и тръгваме обратно. Връщаме се и ще видим музея на открито в Гьореме, по-точно до Гьореме. Преди това (под)минаваме многото магазинчета за сувенири в Учхисар. Прави впечатление една барака, наречена "Бутик Париж." Тръгваме си, но пак паркираме и се връщаме. Минали сме покрай баба и внучка, които продават кукли направо на тротоара. Куклите покоряват с простотата и пъстротата си. Такива са и националните носии на местните жени - шарени. С удоволствие си купуваме две кукли, а бабата се залива от смях с беззъбата си уста, когато споменавам "торба" - явно си мисли, че се опитвам да говоря на турски. Не знаят какви сме и внучката ни пробва на френски. Справя се, ние не. Симпатични жени! Имам чувство, че щяхме да си купим кукличките на каквато и да е цена.
![]() |
![]() |
![]() |
Обратно към Гьореме и музея. Спираме на крайпътните кафенета, наредени покрай минаващия по високото път. Гледката е зашеметяваща. На преден план са уникалните скални образувания, а на заден - скали като в Юта или Колорадо. Не сме били там, но така ни се струва. Просто е безкрайно красиво, а мащабът - огромен. Сядам на масичките, наредени по ръба на скалата и попивам гледката. Малко наподобява Мелник, но умножен по 500 и без растителност. Не се намира кой да ми каже няма ли да си поръчам нещо. Температурата си е вечните 34 градуса, но е сухо и не се усеща. Най-много се усеща белият прах, който е навсякъде - най-вече вътре в обектива и по сензора на Никона за няколко хиляди. Преживявам го.
Отиваме до музея на открито. На когото му е интересно, може да види няколко скални черкви в доста запазено състояние. При достатъчно интерес и подготовка дори ще бъде възхитен. Децата ни се интересуват и влизат. Ние ги чакаме и се мотаем наоколо. Виждаме дърво, цялото окичено с разни керамични произведения - за реклама на местния грънчар. Гледаме още и още скални форми. Отиваме към съседното селце Чавушин. Там цари голяма бедност и прахоляк. Виждаме още и още някогашни скални жилища и църкви. Колата е покрита с толкова прах, все едно току що се връщаме от ралито Париж - Дакар. Толкова прах сме събирали единствено по едни черни пътища в Хърватска. Виждаме в далечината интересни скални форми и тръгваме пак по черен, всъщност бял, път през поле, засадено с тикви.

Тези безкрайни тиквени полета се оказаха много характерни за Кападокия. Бабата от съседната на хотелчето къща по цял ден чистеше и режеше тикви, а ние се чудехме какво ли ще ги прави. Караме по толкова дебел слой прахоляк, че се замислям дали ще мога да се върна или ще затъна някъде. Зад нас се носи огромна прашна опашка като от някой филм по Дискавъри. Прах се стича и по стъклото на задната врата. Чувстваме се като изследователи, но се отказваме и се връщаме. Излизаме на асфалтов път и тръгваме към място, наречено Паша Баг (Пашабаг). Красиво е. Скалите, които са на пластове, са така ерозирали, че са се оформили колони със "шапки." Отгоре на всичко пластовете са и разноцветни, а колоните - криви. Пълно е с туристи и се говори на какви ли не езици. Доминира обаче чешкият. Продължаваме по пътя за Юргюп. Скалите наоколо променят цвета си към розово-червен. Спираме за поредната забележителност - скала във формата на червена камила. Интересно е, но местните малко преувеличават. Подминаваме гр. Юргюп и намираме следващата забележителност - Светото семейство. И там има много туристи и магазинчета със сувенири. Както на всички подобни места, и тук пазят жандармеристи с автомати. Радваме се на гледката и заминаваме обратно към Гьореме и Невшехир - искаме да не изпуснем подземния град в Деринкую, а до там са 90 км. Пак се налага да спираме - не можем да подминем невероятните гледки. Цял ден гледаме почти едно и също, но искаме още и още.

Минаваме транзитно през Невшехир. На дневна светлина градът изглежда доста добре. Виждаме и "Форум Невшехир", който нарочваме като място за вечеря. Пътят към Деринкую е живописен - още и още скални форми и някогашни жилища, които вече тънат в сянка - доста са на високо, но става късно. Без пътни изненади пристигаме в Деринкую, за да открием един не особено привлекателен градец. Местността е съвсем равнинна и нищо не подсказва, че надолу е скала, в която някой може да е копал 18 етажа. Мотаем се с колата, докато намерим входа за подземния град. Паркираме и ни наобикалят просяци. Търговците от магазинчетата наоколо изглеждат отчаяни и си мълчат. Само един пита повече проформа от къде сме и ни зарича на връщане да му се обадим. Той много обичал "комшу." Плащаме си 15-те лири на човек и влизаме. Много е интересно. Няма кой да ни води, може би защото не сме поискали. Ориентираме се по едни разноцветни стрелки и слизаме все по-надолу. Малко е като в играта "Ацтека" за Епъл II от 80 и някоя година. Кой ли пък си спомня подобно нещо... Опитваме си да си представим как са живели в това чудо. Не е лесно както представянето, така и вероятно и някогашният живот. Вътре не е влажно, а въздухът е съвсем свеж. Как? В невероятно тесните, стръмни и криви проходи се сблъскваме с поредната група чехи. Някои разумно изчакват, с други се разминаваме с голяма мъка. Налага се да се свия плътно до земята, докато една чешка госпожа мъчително и охкайки се провира над/около мен. От друга страна пък е забавно. Трием се в стените. Не цапа, добре почистено е от предишните посетители. На места е мазно. Правя снимки. Не е за вярване че стават прилични в тази тъмница. Стигаме до шахта с потресаваща дълбочина. Честно казано, вътре е тъмно и не се вижда колко е дълбоко, но изглежда ужасно много. Добре де, мислим си, че е ужасно много. Чели сме за 18-те етажа, копани през вековете. Не пропускам да плюя в шахтата. Последното не сте го прочели. Накрая излизаме навън не без усилие. Пак се трием в стените, но и залитаме. Пак ни наобикалят просяците/чките, скубят коси и разказват някакви сърцераздирателни истории. Няма шанс да ги разберем, тъй като си карат на турски. Децата гледат и слушат, учейки занаят. Колата е цяла и си тръгваме.
![]() |
![]() |
По пътя сега дебнат онези, дето измерват скоростта. Виждам ги в последния момент, предупредителната табела липсва, но се разминаваме без последствия. За кой ли път се прехласваме по околните гледки и спираме - току пред Невшехир. Пак го подминаваме и бързаме към "Долината на любовта." Започва да става тъмно.

Карам по познатия тип черен път с една педя бял прах, а колата се носи наляво-надясно. Като на сняг с лед отдолу е. Край на усилията ми слага каменно стъпало напряко на пътя, което не се наемам на премина. "Долината на любовта" е наречена така заради специфичната форма на каменните образувания. Би могла да се нарече и по друг начин, но не мога да го спомена тук. Красиво е, както всичко до сега.
€ 1,500
Някак си успяваме да направим обратен завой и да изплуваме обратно по пепеливия път. За поне пети път сме в Невшехир. Преди това сме наблюдавали потресаващ залез върху високите скали в далечината и тиквените полета отдолу. Отиваме във Форум-а. Минаваме през задължителната проверка за метални предмети и се мотаем и търсим нещо за вечеря. Виждаме цяла редица лъскави, разноцветни банкомати със жив охранител и няколко камери до тях. Харесваме си един уред и пъхаме в него кредитна карта - вече почти нямаме пари в брой. Машинката си мълчи и след малко връща картата. Не се замисляме и се прехвърляме на съседната, която по нормалния начин ни дава желаната сума лири. Ще си спомним за случката няколко седмици по-късно, когато банковата сметка на дъщеря ми "олеква" с 1500 евро. Парите са изтеглени от САЩ, където тя никога не е била. Добре е, че Master Card и германската криминална полиция бързо се справят със случая и сумата е възстановена. Защо ли германският полицейски инспектор не е учуден, когато разбира, че кредитната карта е ходила до Турция? Лошото е, че е ходила и до България, а ние можем само да гадаем какво точно е станало.
Вечеряме с кеф в мола - поне аз обичам пилаф и "ет," т.е. телешко. Жените предпочитат "тáук," демек пиле. Има и от онези тънки питки, които ние си мислим за арабски. Може и да не са. Даже получаваме безплатни пържени картофки. Между другото, по целия път в Турция ни веселят многобройни надписи "ET MANGAL," с други думи на това място се предлага печено телешко. Ние обаче си го свързваме с "Едноличен търговец Мангал!" Тръгваме към пещерата да спим. Денят беше дълъг, а подозираме, че утре предстои още от хубавото.
| Предишна част: Анкара и езерото Туз |
Следваща част: Кападокия - част II |






