До Кападокия и назад

16 дни и 4000 км на колела

Памуккале

Рано сутринта, разбирай 10:30, напускаме хотелчето, където клиентът е цар. Любезният администратор ни изпраща до улицата. Тръгваме. В Анталия не видяхме кой знае какво, но беше приятно. Дори от хотела в Алания не пазим лоши спомени, да не говорим за всичката красота там. Пред нас са планините, към който тръгваме по познатите вече широки и удобни булеварди. Околността на Анталия е покрита с борови гори. Изглежда приятно, въпреки жегата. Купуваме си бензин също с приятна цена и стръмнините не закъсняват. Трафикът е сравнително слаб, пътят - твърде добър за България, но не особено за Турция. С други думи на места има ремонти, на места е неравно, на места изобщо няма настилка, а навсякъде е стръмно. Изпреварваме множество шарени камиончета, множество големи камиони, множество най-различни таратайки. Не си мислете, че е лесно - става все по-стръмно. Температурата на двигателя пълзи твърдо над 100 градуса. В добавка се движим и твърде бавно - далеч не навсякъде може да се изпреварва. Отдавна вече не карам на пета, сменям четвърта скорост с трета, за да достигна от време на време до невероятната втора. Термометърът отива към 110 и си остава там. Няма нужда да казвам, че навън са постоянните 34 °C. В един момент се налага да спра климатика. Правил съм го много, много рядко. Навън е толкова прашно, че не ни се иска да отваряме и "резервния климатик." В колата става нетърпимо, но за сметка на това се връщаме до по-поносима температура на двигателя. Климатикът пак заработва. Облекчение. Пейзажът наоколо се състои от познатите каменисти планини, осеяни с някакви бодливи на вид, суховати храстчета. Най-вече поради строителство и ремонти, на пътя има толкова прах, че на места се чувстваме като в циментовия завод в Златна Панега през 1978 година - по-възрастните сигурно знаят какво имам предвид. На места минаваме покрай борови горички, които отдалече изглеждат като заснежени!

Все пак изкачването има край. Сега се движим почти по равно. Появяват се села и градчета. Въпреки полупустинния вид, гледката около нас е приятна, откриват се огромни простори. В този район полицаи, грижещи се за спазване на закона/скоростта, не срещаме. Срещаме главно познатите безбройни бензиностанции, но и те са по-малко отколкото на други места. В един момент поемаме твърдо надолу, а в ниското пред нас се появява голям град - Денизли. Като всички големи градове досега и този изглежда добре. Минаваме по нещо като околовръстен път, който е осеян със светофари. На места са буквално през 200-300 метра. Спираме и тръгваме. Тръгваме и спираме. Вентилаторите на двигателя бучат. Накрая Денизли остава зад нас. Няма кога да го видим. След една проверка за скоростта, колкото да не кажем, че няма, в далечината пред нас се мярва нещо съвсем бяло - доближаваме Памуккале.

Памуккале

Може би най-типичната за Памуккале снимка{sc1}8 Sep 2010 2:53pm   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 112.0mm (35mm eq. 168.0mm)   1/1000s   f/8.0   -1/3eV   ISO 100   Geotag 37° 55' 21.98" N, 29° 7' 30.98" E

Скалата е красиво оцветена{sc1}8 Sep 2010 2:58pm   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 75.0mm (35mm eq. 112.0mm)   1/800s   f/7.1   -1/3eV   ISO 100   Geotag 37° 55' 24.90" N, 29° 7' 27.34" E

Тръгваме надолу{sc1}8 Sep 2010 3:37pm   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 27.0mm (35mm eq. 40.0mm)   1/320s   f/9.0   -1/3eV   ISO 100   Geotag 37° 55' 28.13" N, 29° 7' 23.17" E

Освен красиви цветове минералите създвават и интересна текстура, по която е приятно да се ходи{sc1}8 Sep 2010 3:55pm   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 36.0mm (35mm eq. 54.0mm)   1/400s   f/10.0   -1/3eV   ISO 100   Geotag 37° 55' 18.93" N, 29° 7' 32.29" E

Вървим по ръба на скалата{sc1}8 Sep 2010 3:56pm   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 18.0mm (35mm eq. 27.0mm)   1/400s   f/10.0   -1/3eV   ISO 100   Geotag 37° 55' 14.85" N, 29° 7' 29.66" E

Памуккале е много интересен природен феномен - едно високо плато свършва със съвсем обикновени на вид скали. Необикновеното е, че накрая на платото се намират извори, водата от които е пренаситена с минерали. Тази преминерална и топла вода се разлива нашироко по скалите, а съдържанието и се отлага по тях и ги прави снежно бели. На пръв поглед приличат на гипс. На ръба на платото до тези чудни бели скали се намират останките от древен град - Хиераполис. Очевидно още в древността хората са оценили колко особено е това място.

И така, ние приближаваме, а пътят се разделя на две. Продължаваме по "по-царската" част. Под едно дърво между двата пътя седят трима, които при вида на чуждата кола моментално скачат, започват нещо да викат и ръкомахат и се опитват да ни препречат пътя. Навлизайки в отсъстващото насрещно движение, заобикалям най-напористия, който носи яркочервена риза и продължавам напред. Той не се предава - яхва едно моторче и ни преследва. Виждаме паркинг и спираме, а оня с моторчето вече е до нас. Стои и ни гледа. Излизам и на най-добрия си американски английски му казвам: "Каквото и да предлагаш, то не ни трябва!" –"Как така, не се ли нуждаете от хотел?" –"Не!" –"Ама аз съм туристическа информация!" –"Не, благодаря!" Докато се чудим, как той е туристическа информация, същият не мърда. Заключвам колата и тръгваме към близкото езерце с фонтан. Горкият разочаровано си тръгва.

Да казвам ли, че езерцето и фонтана са добре направени, а наоколо е съвсем чисто? Има малък парк, а във водата се гмуркат патици. Над нас са огромните, чисто бели скали. По диагонал през скалата се спуска пътека, по която пъплят точици-хора. Доста топло е, но това отдавна не прави впечатление на никого. Не виждаме тълпи и туристически автобуси, а и паркингът е безплатен - досещаме се, че не сме на най-правилното място. Качваме се обратно на колата и минаваме покрай тримата под дървото по другия път. Пак нещо викат, но по-вяло. Пътят се изкачва към горната част на скалите, където някога е бил древният Хиераполис, а сега се намира входът за природната забележителност. Оставям жените, връщам се долу и паркирам на старото място. Така не само спестявам цели 5 лири, а и имам възможността да се изкача пеша по диагоналната пътека с точиците-хора. Разбира се това не ми спестява 20-те лири вход. Минавайки сам с колата пак покрай онези тримата, те вече съвсем не ми обръщат внимание. Отписан съм.

Това било полезно...{sc1}8 Sep 2010 3:54pm   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 112.0mm (35mm eq. 168.0mm)   1/1000s   f/8.0   -1/3eV   ISO 100   Geotag 37° 55' 18.99" N, 29° 7' 30.05" E

Тези красиви образувания са накрая - следва обукновен път надолу{sc1}8 Sep 2010 4:27pm   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 18.0mm (35mm eq. 27.0mm)   1/400s   f/10.0   -1/3eV   ISO 100   Geotag 37° 55' 13.14" N, 29° 7' 28.50" E

Доста пече и без тъмни очила и шапка не ще да е добре. За щастие ги имам, както и торбичка за обувките - с обувки не може, всеки ходи бос, а охранители бдят за опазването на скалата. Изкачването на пътеката е удоволствие - по цялата и дължина с бълбукане тече топла водичка. Бялата скала също е топла, гладка и много приятна за ходене. А благодарение на торбичката за обувките, закачена на колана, ръцете са свободни за Никона. Докато стигна до горе, съм направил няколко десетки снимки. Прелестно е! А като казах обувки - така и никой не разбра защо не си взехме джапанки.

Горе намирам жените, които вече са успели да разгледат останките на стария град. Аз не проявявам особен интерес за сметка на гледката - невероятно е! Вървим по ръба на бялата скала, наоколо бълбукат поточета, надолу е огромно празно пространство чак до равнината със селото, а погледът се спира в планините, които са на километри. Горната част на скалата не е съвсем бяла, а е красиво обагрена в разцветки на червено, оранжево и кафяво, чак до черно. Досещам се за наличие на желязо, хром и манган във водата. Натъкваме се на чешмичка. Само дето това, което изтича от нея малко прилича на боза. В часовете по химия му казвахме варно мляко. Достигаме до чудните, бели образувания. Водата някакси е изваяла плитки басейнчета с тесни като ръбчета стени. Вътре изглежда синьо - отразява се небето. Приказно красиво е!

Има и много туристи. Всички са боси, както му е редът и шляпат по пътеката, по която аз току-що дойдох. Горките скоро трябва да се връщат - никой не ги чака долу. Нас пък ни чака колата и с удоволствие поемаме по пътеката. Тя е малко развалена от няколко изкуствени басейна, но за сметка на това там може човек да се къпе. Ако иска - дъното е покрито с дебел слой отлагания, досущ тиня. Японец се намазва целия с това нещо - май му харесва. Почти сами, с удоволствие извървяваме пътеката до долу. Минаваме през какви ли не релефи, профили и цветове на скалата. Вертикалните и части са си все така ослепително бели. Дори само това си заслужаваше идването до Турция! Е, накрая водата се оттича встрани, а ние вече вървим с обувки по обикновен чакълест път. Слънцето вече е доста ниско, а нас ни чакат още доста планини до Кушадасъ - крайната цел за днес. Тръгваме си с нежелание. Звучи ли познато?

Инстинктивно поемам по обратния път - към Денизли. Онези тримата са станали двама и са си под дървото. Само ни поглеждат как отминаваме. Джафкалото започва нещо да се сърди - да сме карали в другата посока. Добре, ще слушаме. След 3 минути сме пак покрай тримата/двамата и те пак се разкрещяват след нас. Така и не можахме да измислим какъв им е бизнес моделът, освен че "са туристическа информация"... За кой ли пореден път любимият ни уред ни превежда през някакви третокласни селски пътища? Пак спестяваме 1-2 километра, преди от някакво черно пътче да изскочим на главния път за Кушадасъ.

Към Кушадасъ пътят е доста натоварен, но се кара леко - всички спазват правилата. Около нас става все по-населено, преминаваме през множество селца и градчета. Прекосяваме покрайнините на големия град Айдън и се качваме на магистрала. Най-после се движим по-бързо, а денят е към края си. Наблюдаваме красив залез. Магистралата свършва, но не плащаме нищо - малко съобщение ни уведомява, че поради рамазана преминаването е безплатно. Всъщност мислим си, че пише това. Следва тесен път със завои и стръмнини, и вече сме в Кушадасъ.