До Кападокия и назад

16 дни и 4000 км на колела

На север от Кушадасъ

Кушадасъ

В Кушадасъ сме били и преди. Оставаме тук за един ден, главно за да си починем - умората от пътуването напомня са себе си. Няма да ходим до толкова интересния Ефес - вече сме го виждали. Не ни се ходи и до Селчук и гроба на Дева Мария - били сме и там. Аквапаркът и той не ни привлича. Ще почиваме. Хотелчето ни е малко и спокойно. Двуетажни къщи заобикалят басейн сред красив двор с цветя. Намираме се в сравнително централна част на града и имаме лесен достъп до всичко пеша. Само че не ни се излиза. Отделяме внимание на с нищо незапомнящата се закуска и отново се излежаваме. И тук, както навсякъде, има безплатен интернет. Използваме го добре. Става обяд. Половината от групата ги мързи, но другата половина решаваме да се разходим. Близо до нас се намира плаж, наречен Лейдис Бийч. Там не сме били. Стигаме пеша за 10 минути. Още не стъпили на пясъка ни предлагат чадъри и шезлонги. Не искаме. Плажът е малък и пренаселен. И как няма да е, като е почти единственото място с пясък в околността? Маршрутните таксита, така характерни за Кушадасъ, подсвиркват и изсипват все нови и нови порции туристи. Все пак пробваме водата - твърде студена е. Интересно защо? И при предишното ни посещение беше така. Не намираме нищо интересно и тръгваме обратно.

По пътя обаче се сблъскваме с нещо невиждано. Не знаем как се нарича. Все едно на една обща основа са наредени бунгала с общи стени. Това на два етажа. Междинните стени продължават напред и отделят миниатюрни дворчета или тераски, според етажа. Явно на части, това нещо се дава под наем или продава. Някои от обитателите очевидно не са заможни или не им се занимава - "клетките" им са мръсни и затрупани с покъщнина, която са намерили да изхвърлят точно тук. Все пак явно проявяват някаква грижа за собствеността си - балкончетата за заградени със самоделни и добре ръждясали решетки. Това още повече засилва приликата с клетки. Други обитатели очевидно са по-заможни и с повече усет за красиво - дворчетата им са зелени и добре поддържани, а непотребни вехтории не се виждат. Вървим по градската улица и нахално надничаме вътре. От някои "клетки" ни гледат хора, които "са на почивка." Смятахме да ходим на плаж и не взех Никона. Жалко.

Районът около пристанището е както винаги красив. От високото откъм нашия квартал се открива разкошна гледка към големите кораби и острова ала Несебър. Слизаме до долу и подритваме трупове на 5 сантиметрови южноамерикански хлебарки. Сигурно са ги донесли корабите. Почва да напича и се отправяме обратно към леглата.

Днес е последният ден на рамазана. Спазвайки традицията, наоколо бият тъпани. Интересно е, но не можем да открием къде са изпълнителите. Идва вечерта и скуката. Отиваме отново до пристанището. Става все по-тъмно и познатият изглед е още по-красив. Крепостта на острова е все още отворена. Оттам наблюдаваме великолепен залез. Отново едно огромно, кървавочервено слънце се потапя в морето. Наоколо има само туристи. Всички снимат. Пристанището предлага избор на ресторанти. Нещо не ни привличат. Пак Бъргър Кинг! Дали е препълнено? Е. Чакаме, преди да похапнем. Около нас има множество магазини, а достъпът е след проверка с метален детектор, както на всички публични места. Наричаме мястото "мол на открито!" Вече е късно и се отправяме обратно към хотела. През зоната на южноамериканските хлебарки. Само че сега, може би за "погребението" на онези от сутринта, са пристигнали всички роднини на умрелите. Няма как да не минем през тях. 5 сантиметровите гадини се въртят и ни следят. Тварите могат и да летят. Някои от нас са ужасени. Аз пък се забавлявам добре.

През Измир

На другата сутрин тръгваме. От тук нататък ще се движим почти само на север. Пътят е живописен и следва извивките на морето. Правим голямо отклонение и минаваме покрай хотела от предишния път. Още е на същото място. Достигаме главния път, който води към Измир. Доста е натоварен, но за кой ли път прави впечатление как всички спазват правилата. Кара се с лекота. Отминаваме разклона за Чешме и пред нас е огромен град. Измир. Съжаляваме, че нямаме време да се отбием. Очакваме огромните задръствания, които помним от преди. Няма ги. Строителството на широкия път, който минава през града, е завършено. Има доста светофари, но прекосяваме Измир твърде лесно. Разбира се, внимаваме за непрекъснатото ограничение от 70 км/ч. На две или три места виждаме полицейски патрули и наредени покрай тях нещастници-нарушители. От едно високо място строго ни гледа огромна глава на Ататюрк, издялана направо в скалата. Освен новия път, отворени са и части от строящата се магистрала. Напредваме добре. Минаваме през Менемен.

Движението малко се разрежда, но колите още са доста. Изпреварвам дядка в 40 годишно рено. След малко обаче, той се изравнява нас и прави някакви знаци как нещо мърда или се клати. Добре, спираме. Човекът изскача от реното и сега разбирам как задното дясно колело се било разхлабило. Не е възможно да не усетя подобно нещо! Само че дядката предвидливо държи в ръце кръстат ключ и се спуска към въпросното колело. За части от секундата маха таса и тръгва да затяга отлично затегнатите болтове. Не става! Стоя до него и го гледам. Той смутено слага таса, но продължава да обяснява как колелото се клатело. Добре. Тръгваме и любезно му благодарим. Ако не го бях гледал, колко щеше да поиска? При многото чужди коли на пътя ще си намери някой друг...

Айвалък и Трапезата на дявола

Движим се все по на север по познатия път. Току до нас е приказно синьо море. От другата страна пробягват наситено розови солници - напомнят ни за езерото Туз. Достигаме Айвалък. Толкова сме слушали за това място, че не можем да го подминем. Джафкалото ни води към Шейтан софрасъ или иначе казано Трапезата на дявола. Това е една височина, от която се открива красива гледка към живописно изрязания бряг и многобройните острови наоколо. Изкачваме се, за да достигнем паркинг с познатите забрани за паркиране наоколо. 4 лири. Добре. Изгледът наистина е разкошен. Морето е много синьо. Сушата е покрита с яркозелени борови гори. Всичкото това на почти 360 градуса около нас. Единственото, което красивата какичка от телевизията не каза е, че целият връх на хълма е зает от заведения, от които се носи музика. Няма къде да постоим на спокойствие. Все пак наистина е много красиво.

Слизаме обратно по до сега нехарактерен за Турция разбит път към самия Айвалък. Решили сме да обядваме там, докато се наслаждаваме на красотата. Това добре, но не намираме къде да паркираме. Просто е невъзможно и бавно преодоляваме задръстването, което обхваща практически цялото градче. Изскачаме от другата страна. Добре, ще отидем до съседния остров, свързан с мост. И там не намираме нищо интересно. Може би не знаем къде да търсим, но околността е доста нерадостна. Връщаме се обратно в Айвалък и все още таим известна надежда за обяд. Не става. Отново се нижем в задръстването, а около нас няма място за повече от велосипед. Разочаровани си тръгваме. Добре, че в багажника има кроасани още от България.

Дарданелите

Следваме пътя и безкрайно дълго заобикаляме големия Едремитски залив. На паркинга на един магазин срещаме българска кола. Първата! Е, изключвам един изтребител, който ни задмина някъде около дядката с реното и ключа. Хората любезно ни поздравяват и явно се радват да ни видят. Радваме се и ние. Караме десетки километри през практически непрекъснато населено място - изглежда курортно, а наоколо има паркирани стотици коли. Накрая поемаме по високата планина, която ни отделя от Чанаккале и Дарданелите. Пътят е тесен, стръмен и криволичещ. За щастие има само една какичка, която се движи твърде бавно. Планината е доста по-зелена от тези на юг. Красиво е. След стръмното изкачване следва по-равна част, сини зъбери в далечината и в един момент пред нас блясва Средиземно море, което постепенно се стеснява и започва да се нарича Дарданели. Троя е съвсем наблизо, но я пропускаме. Няма много за гледане, а и вече сме я виждали.

Пред нас се появява гр. Чанаккале. С едно единствено отклонение пътят извежда директно на ферибота. Докато се двоумим коя от двете линии да предпочетем, се озоваваме пред входа за по-голямата. Плащаме и влизаме. За радост виждаме как корабът пристига. От Азия духа силен вятър. Жените предпочитат да останат в колата, а аз събирам солени водни пръски с обектива на Никона. Смрачава се, има облаци, а морето е с някакъв неестествено син цвят. Там пък, където трябва да е слънцето, е неестествено розово. Няма и помен от постоянните през изминалите дни 34 ºC - в момента е само 20 и няколко. С оттренирани безброй пъти движения корабчето се долепва до кея, а ние се качваме. Корабите винаги ми носят очарование. И този съм го виждал, но с удоволствие обикалям и разглеждам всичко наоколо. Вече има български коли. Настъпва "синият час" и снимам пристанището. Всички си спомняме хубавия хотел със странно име от предишното пътуване. Точно срещу нас е. Високата горна палуба на ферибота е отлична платформа за снимки и почти не помръдва. Снимам преминаващите през протока много и интересни кораби. Откроява се голям, многомачтов круизен кораб. Да, многомачтов, защото е ветроход. Бързо става съвсем тъмно и потегляме. Вятърът се усилва едва ли не до ураганен. Странно, но не се клатим. И на тъмно прекосяването на пролива е интересно. Забавляваме се не само ние, а и всички около нас. Разминаваме се с другия ферибот и скоро пред нас е Ечеабат. Това е миниатюрно градче, което едва ли дължи съществуването си на нещо друго, освен на фериботната линия. Стъпваме в Европа. По-точно изтъркалваме се на колела. Хотелът ни е на не повече от 100 метра, но в тъмното се оставяме на джафкалото да ни води.

Ечеабат

Спираме пред хотела, а около нас се носи вой и бучене - вятърът, идващ от Азия, се е усилил до такава степен, че трудно стоим на крака. Затова допринасят и тесните улици. Цялата уличка пред хотела е застлана с нелоши на вид килими. Посочват ми да паркирам там. Досега не съм го правил върху килим, но винаги има пръв път. Хотелът е висок, а стаите - тесни, но ни харесва от пръв поглед. Много е чисто.  Дори фактът, че отново няма асансьор, не може да промени мнението ни. Хотелът определено става. Воят и бученето наоколо не спират. Отварям прозореца на стаята, за да бъде буквално изтръгнат от ръцете ми от вятъра, толкова е силен. С усилие надвивам и затварям.

Търсим вечеря и разглеждаме околните ресторантчета. Тези определено не са за туристи и е в тяхна полза сравнението с други. Нищо, че не е кой знае колко чисто. Похапваме пържена риба ала Еминюню, пилаф и дюнер, които определено ни харесват. Не е скъпо. Прибираме се да спим, а над главите ни някаква ламарина дрънка от ураганния вятър. Заспиваме въпреки това.

На другата сутрин хотелската закуска е приятна изненада - най-добрата до сега. Има дори кафе и мляко! Някои си приготвят багажа, а аз изследвам околността. Вятърът малко е поутихнал, но все още е твърде силен. Поне се ходи лесно. Площадът и главната улица изглеждат добре, но малките улички около хотела са отчайващо мръсни. До морето е неизбежният паметник за битките на п-в Галиполи. Отново, точно както в Анкара, прави впечатление турският войник, който носи на ръце ранен новозеландец. Разхождам се по боядисано в синьо очертание на Дарданелите, а под краката ми табелки сочат местата на потопени кораби на Антантата. Около мен са възстановки на битки. Връщам се в хотела - трябва да тръгваме. Правим го, но преди това се опитвам да изчистя мръсните стъкла на колата. Размазва се ужасно. До нас стои и ни гледа шофьор на такси, който с видимо удоволствие казва на английски: "Морска вода!" Да, трябваше да се сетя, че срещу солта, насъбрана на ферибота, ще помогне само вода. Изненадващо край пътя намираме чешма и започва миене на прозорци. Наоколо спират турски коли и ни питат за пътя за Гьокче Ада. Безпомощно вдигам рамене. Прави впечатление подчертаната любезност на хората, която ни най-малко не се променя, когато разберат, че съм чужденец и не мога да им помогна. Една котка ни харесва и влиза в колата. Искала да емигрира в България. Караме покрай Дарданелите. Рядко красиво е. Намираме удобно място и спираме да проверим дали водата е мокра. Мокра е, но вятърът набързо ни кара да продължим. Пътят е обикновен и тесен, а колите доста. За пръв път ставаме свидетели на изпреварвания "ала България." Изкачваме високото, а до нас се появява тюркоазено синият залив Сарос.

Вместо към Одрин, решаваме да тръгнем към Александруполи и Гърция. Спираме за последно в Кешан. Пътят става все по-лош. Появява се табела, на която пише Йонанистан, това означава Гърция. Почти изненадващо пред нас изскача граничният пункт Ипсала. Преминаваме формалностите много бързо и поемаме към дългия мост над Марица. На една табела Турция любезно ни казва Good Bye.

В нищото, по средата на моста, правят впечатление турски войници с бойно снаряжение и автомати. След малко, все още на моста, срещаме и гърци, които изглеждат досущ като турските си колеги. И те носят автомати и бойни униформи. Вече сме в Гърция. Има опашка от коли и камиони, която не върви. Прави впечатление как зад съседната ограда, покрити с брезенти, стоят наредени множество американски бронетранспортьори М113, както и друга бойна техника. Както и да е. Колите пред нас са повечето с германски номера, но пътниците са си турци. Почваме да се досещаме защо толкова се бавим, особено когато наближаваме паспортния контрол и митницата. Всяка кола, в която пътуват турци, нищо че вероятно повечето са граждани на Република Германия, е подлагана на щателен контрол. Идва нашият ред. Минаваме за не повече от две минути като едва благоволяват да ни погледнат. Дори ни питат на български къде отиваме. Отговаряме: "До Ксанти и после Златоград". Пожелават ни приятен път, вмествайки се в двете минути. Право пред нас е Егнатия Одос.

Гърция

По разкошната и все още безплатна магистрала стигаме Александруполи сигурно за 10 минути. Паркираме и се упътваме към познатото заведение за гирос. Честно казано, това беше и една от причините да дойдем в Гърция. Не твърдя, че турската кухня е лоша. Не, не е, но успя да ни омръзне за 16 дни. Сега хапваме с удоволствие и чак си взимаме за в къщи. Няма време за много разходки, а и в Александруполи няма кой знае какво да се гледа. Отново минаваме покрай подредена бойна техника и същите транспортьори М113, и то почти в центъра на града. В близост до Турция явно на отбраната се гледа сериозно.

Отново сме на Егнатия Одос, а пред нас се виждат локални бури. Май не вещаят нищо добро за планираната разходка из Ксанти. Наистина се излива здрав дъжд. Започва току преди да влезем в града. Все пак, ей така за идеята, спираме на мястото, където обикновено паркираме. След половин минута тръгваме. Оттук до България е само дъжд. Следваме не толкова дългия, колкото тесен и със завои път за Златоград. Около нас е красотата на Родопите, но потопена във вода. Достигаме и отминаваме няколкото мюсюлмански села с име, съдържащо Термес. В едното има събор или някакъв празник - всички жени са с еднакви лилави носии.

Негър от Кърджали

Още нагоре в планината. На един завой пред нас се появява кола с кърджалийска регистрация, а до нея един се облекчава. Поглежда ни и ни прилича досущ на негър с овалното си черно лице. Скоро BMW-то му с тъмни стъкла и на няколко десетки години ни задминава по завоите. Чудим се какъв ли е този негър от Кърджали, но какво пък - не е невъзможно. Питаме се дали вече са построили пункт за намазване на колите с вазелин - новият път за Златоград е толкова тесен, че може и да има нужда от това. Достигаме граничния пункт, където кой знае защо гръцки персонал липсва. Пред нас е негърът с BMW-то. Граничният полицай прибира документите на всички в колата, а тя се озовава в страни, до пътя. Чак сега забелязваме, че "негърът от Кърджали" всъщност е, както сега е прието да се казва, ром. Такива са и спътниците му. А това, че гранична полиция ги прибра и защо стана така си е техен проблем.

Пътят от Златоград до Кърджали е поносим и доста красив, но на дневна светлина. Вече е тъмно и няма какво да гледаме. На пътя за Асеновград сме, когато се чува страшничък удар в лявото предно колело и следва подскачане в дупка. Мястото ми е добре познато, но как в тъмното да разбера, че сме там? Все пак има и добри новини: джантата е станала като цифрата 8, но гумата не спада, а лекият дебаланс, който ме е дразнил през цяла Турция, изчезва. Открил съм нов метод за баланс на автомобилни гуми! През дъжда и пълните с вода дупки достигаме Асеновград. Скоро пред нас се появяват и светлините на Пловдив. Чувстваме се някак уютно.

Заключение

Това е: изминахме 4020 километра, за да видим безкрайно красиви и интересни места. Единодушно на първо място слагаме великолепната Кападокия, нашата основна цел. Веднага след нея нареждаме Истанбул, където непременно ще се върнем. Следват Памуккале, езерото Туз и Анкара. Пътуването и престоят в Турция, противно на някои разпространени мнения, бяха сигурни и спокойни. Срещнахме любезни и добронамерени хора. Научихме нови неща и придобихме опит. Е, турската кухня ни поомръзна, но това не означава, че не ни харесва. В Турция ни чакат още куп интересни места. До скоро.

□