До Кападокия и назад

16 дни и 4000 км на колела

Какво класическо заглавие за пътепис, какъвто не съм си и помислял, че ще пиша...

Истанбул - част I

Тръгваме за Турция. Били сме там и преди и донякъде знаем какво да очакваме. Донякъде има и неизвестност. Целта ни е Кападокия - място малко странно с полупустинния си вид, люлка на древното християнство, модерна и предпочитана туристическа дестинация, и част от доста развита държава, независимо от клишето "Анадола."

Тръгваме от Пловдив. Ще минем през Истанбул. Предварително знаем, че пак няма да има време да видим всичко, което ни се иска или мислим, че си заслужава. После следва столицата Анкара - чували сме за малко мегаломански град с интересна стара част и разбира се гробницата на Ататюрк. Оттам към Кападокия покрай соленото езеро Туз - снимките от там изглеждат интересни. А после? После, намирайки се посред Анадола, ще "слезем" на юг до морето за няколко дни относителна почивка в Алания и Анталия. На връщане минаваме през Памуккале, което още ни е яд, че не видяхме при предишно посещение, спираме за малко в Кушадасъ и пак "нагоре" към Дарданелите и България.

Преди тръгване прекарваме седмици в "гугълиране." Тук трябва да отбележа пътеписите на Иван Иванов Турция от близо и на Георги Обиколка на Турция с мотор - не знам защо четенето му ми достави голямо удоволствие, да не говорим за практически ползи - благодаря, Георги!

Границата с Турция

И така, тръгваме от Пловдив късно, т.е. на обяд, утешавайки се, че Истанбул не е чак толкова далече. Наистина не е. За българските пътища е казано и ще бъде казвано толкова, че просто тук не е мястото - с две думи пътят е с нормалното количество дупки и самоубийци/убийци. Добре поне, че колкото наближаваме Турция, толкова трафикът намалява. Познат от предишни посещения, районът преди българското КПП в Капитан Андреево е мизерен и осеян  с боклуци. Поне преминаването от българската страна на границата е максимално улеснено и служителите са любезни, за което все пак благодарим. Преминаваме през ничията земя и се озоваваме в Турция, или поне съвсем близо. Няма и помен от старото, прашно мегданче, оградено с пунктове за плащане за неизвестно какво, но по много, и с величествено разположилия се по средата господар на мястото (вероятно граничен или митнически служител). КПП-то е чисто ново и просто не търпи сравнение с българското. Служителите са млади, любезни и добронамерени, и говорят английски (е, почти). И най-интересното: не се плаща НИЩО, за разлика от предишното ни преминаване на тази граница, когато се разделихме с поне 50 долара без дори и да разберем за какво. Митническият служител все пак погледна в претъпкания ми багажник и със съчувствие махна да минавам. На границата се намира и доста голям и лъскав търговски център, който на някои места в България биха нарекли мол.

Следва първото изпитание: трябва да си купим KGS карта, с която да плащаме за магистрали и мостове - на много места в Турция вече плащане в брой няма и KGS картата е единственото решение за чужденците. (Март 2013: Вече не е така, има нова система HGS. Б.а.) Да, но откъде? След малко разпитване попадам на поредния лобезен и добронамерен (това съчетание ще се среща често за разлика от "крив му е светът"), и говорещ английски човек, който ме води до един контейнер, сложен направо на тротоара. Вътре седи мустакат чичко, който продава картите. Направили сме някакви сметки и искаме карта (те са електронни) със заредени 30 лири (1 лира ≈ 1 лев, септември 2010). -"Няма." -"Е как така?" -"Има само по 50 лири!" -"Ама ние искаме да заредите само 30 лири." -"Не може!" Този диалог разбира се е на турско-английски с помощта на онзи любезния и англоговорещ човек.  Е, какво пък, още си имаме двайсетина лири за бъдещи посещения и мостопреминавания. Благодарим на любезния, англоговорещ човек и тръгваме.

Следва широк четирилентов път, който обаче не е магистрала и там важи съответното ограничение за скорост - някой го беше споменал, сигурно е имало защо. Контрольори на скоростта не се виждат (за тях по-късно). Появява се и първият пункт за плащане, където доближаваме новата карта с 50 лири, машината издава пронизителен писък и сме готови. Странно, но на същото място седи и мустакат (защо ли?) служител и просто си гледа. Учуден е, когато му казвам "здрасти" преди да отмина. Може пък да продава билети, както в същност беше написано. Минаваме, където пише KGS. OGS е за тези, които имат специална безконтактна система за таксуване и не спират въобще. До Истанбул плащаме от порядъка на 6 лири, но ще ни ги вземат чак на края.

В далечината се мярка огромната джамия в центъра на Одрин, която отново не видяхме. Редят се и безкрайни еднотипни жилищни сгради - поне не са панелни. Жегата нараства от 30 °C в България до 37 °C. А ако нямахме климатик? За щастие той си работи и някои от пътуващите "във вид на куфари" ги унася. Същото не се позволява на (почти) единствения шофьор. Магистралата до Истанбул е трилентова и особено в началото е изключително слабо натоварена. Български камиони ни подсвиркват. Ние отговаряме. Минаваме хълм след хълм и стриктно спазваме 120 км/ч. Забравил съм да си включа GPS-a, който засега и не трябва - сега в траковете от пътуването на това място има дупка.

Навъртаме километри, трафик почти няма и на шофьора така му се доспива, че се налага да бъде сменен от резервния. Да, обаче почивка няма - вместо да спи, шофьорът постоянно следи какво прави резервният такъв, който е и негова дъщеря. Трафикът започва да се сгъстява, а теренът става по-равнинен - наближаваме Истанбул. Появяват се познати имена като Чаталджа и Буюкчекмедже. В един момент виждаме и морето, а колите наоколо са все повече и повече. Смяна на шофьорите и още повече камиони, лъскави коли и всевъзможни таратайки наоколо. С близостта на морето температурата спада до почти постоянните през следващите 16 дни 34 °C.

Истанбул

Истанбул вече е пред нас{sc1}28 Aug 2010 4:52pm   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 46.0mm (35mm eq. 69.0mm)   1/250s   f/9.0   ISO 100   Geotag 41° 4' 53.12" N, 28° 38' 23.94" E

Машалла!{sc1}28 Aug 2010 5:10pm   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 55.0mm (35mm eq. 82.0mm)   1/160s   f/6.3   ISO 100   Geotag 41° 1' 18.74" N, 28° 55' 58.22" E

Предградията бързо минават и Истанбул ни посреща с пищна украса (от знамена разбира се) - Рамазан е. Впечатлението е приятно, а трафикът поносим - горе долу като пред Коледа в София след появата на моловете. Джафкалото започва да се обажда (справка: Джафкало = GPS навигатор) - "Придържайте в ляво, се отбий в дясно и т.н." Наоколо е пълно с градинки и фонтани - нещо характерно за много източни градове. Веднъж направени, те се и поддържат - нещо нехарактерно за всички български градове. Добре, че Джафкалото подсеща кога да се престроиш - учудващо лесно и бързо, и с няколко разминавания на доста повече от една боя разстояние се озоваваме на бул. Кенеди, който е до морето и сме съвсем близо до целта за днес - кв. Султанахмет и по-точно ул. Пиер Лоти. Две думи за истанбулските шофьори: огромната част от тях определено знаят за какво става въпрос и просто карат добре. Друг е въпросът, че са прекалено много в 16 и повече милионния град. На пътя цари толерантност, характерна за Германия. Е, спазването на предимство е малко относително, но наистина колите са много. Въпреки всичко нерви няма. Няма и джипове от всички световни марки с руси водачки. Мерцедесите, като SUV-тата, и те са малко. Придвижващите се с крака обаче е добре много да внимават и те го правят.

Вече сме близо до целта ни - навлизаме из тесните улички на стария Истанбул{sc1}28 Aug 2010 5:37pm   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 32.0mm (35mm eq. 48.0mm)   1/125s   f/5.6   ISO 100   Geotag 41° 0' 13.20" N, 28° 58' 19.08" E

Кеф!{sc1}28 Aug 2010 6:05pm   NIKON D80   AF-S DX VR Zoom-Nikkor 18-200mm f/3.5-5.6G IF-ED [II] at 32.0mm (35mm eq. 48.0mm)   1/15s   f/4.2   ISO 140   Geotag 41° 0' 21.20" N, 28° 58' 7.88" E

Изминаваме бързо приветливата и доста чиста стара част на Истанбул (да не се бърка с кв. Лалели) и като по поръчка точно на адреса  ни чака свободно място за паркиране. Там ни посреща един оранжев сладур и с очевиден кеф точи нокти на близкото дърво. От бюджетни съображения сме ангажирали апартамент, но не в хотел - сега следва да го открием. Започва се обикаляне и питане по околни кафенета и магазинчета, неразбиране и вдигане на рамене. Английският определено не е от силните страни на повечето турци, а за мен турският пък определено е слаба страна. Да, но не било съвсем така - намирам млада жена, която любезно ме упътва, на английски разбира се. Така и не разбрах дали беше местна или туристка, но определено не приличаше на норвежка студентка. Намираме собственика Юсуф, който държи цяла сграда с апартаменти, от които нашият е на последния етаж, а асансьор няма. Е, това го знаехме предварително. По пътя нагоре Юсуф обяснява, че това всъщност не е хотел, да не си помислим нещо - да, знаем какво сме наели. А то се оказва изненадващо уютно, чистичко и прилично за неприлично ниската цена. Освен бюджетното улеснение мястото си има и друго предимство - от него се стига много лесно пеша до повечето забележителности в Истанбул - например пътят пеша до Св. София и Синята Джамия отнема 7 минути.

Рамазан

Захвърляме багажа (но как го качихме до шестия етаж...) с трите (!) компютъра и тръгваме на разходка. В тази си част кв. Султанахмет е спокоен и приятен. Наоколо има предимно хотели и малки ресторантчета. По пътя се заглеждаме в малка и очевидно стара джамия. Пазачът ни прави знаци да влезем и любезно раздава шалове на жените. После разбира се иска пари. О не, 50 лири е твърде много, а и аз имам банкноти само по 100. Споразумяваме се за 10, а човекът любезно връща ресто.

Бързо достигаме Хиподрумa, който е в същност едно от най-централните места в стария Истанбул, а непосредствено до него е Синята Джамия в цялото и великолепие. Доста големият парк наоколо е препълнен с хора. Те не се разхождат, а са насядали по множество маси и направо на земята пред отрупани с храна софри. Всички чакат.

В един момент се разнася предпоследната за деня молитва и множеството се нахвърля на храната. Вече е залез и може да се яде, а това е така, тъй като е Рамазан - през този месец през деня мюсюлманите не се хранят и не пият (и не само) - за сметка на пищната вечерна трапеза. Много от хората изглеждат заможни и са добре облечени. Впечатление правят жените, чиито облекла варират от напълно традиционни мюсюлмански до напълно европейски. Тук-там се виждат просяци. Пълно е с търговци на какво ли не, а глъчката е невероятна. Атмосферата е празнична и приятна, дори за несвикналия на всичко това. Чисто е.

Златният рог

Хапваме мисир (царевица) и поемаме към Златния рог по една от централните улици - Алемдар джадеси. Тук е мястото на туристите, а повечето забележителности са съвсем наблизо. Всичко наоколо е скъпо - поне доста по-скъпо от там, където туристите не ходят (дюнер за 5.00 вместо за 1.50). Английски, немски и бог знае още какви езици се смесват наравно с турския. Студенти и улегнали хора посещават (или гледат) многото лъскави заведения, от които се носи приятна музика. През цялото множество се провира единственият трамвай (има още един стар до пл. Таксим). Ул. Алемдар води до Еминюню - мястото, където през Златния рог преминава мостът Галата, там се намира старата гара на Ориент експрес, джамията Йени и огромни тълпи от хора.

С настъпването на мрака на тротоара се разпъват сергии и се продава какво ли не. Ментетата парфюми са специалитет на ходещите търговци. Поредният ни оставя на мира чак след "Абе не ми трябва бе, човек!", което много добре разбира. Мястото е красиво и има неповторима атмосфера. Не е за изпускане "балък екмек" - сандвич с печена риба -  приготвят се с невероятна бързина и в огромни количества на три клатещи се с амплитуда 90° лодки. 4 лири и е много вкусно, нищо че наблягат на хляба. Майсторът с едно движение като на фокусник вади гръбнака на рибата. Сядате на малки столчета направо на площада. Не пипайте огледално-рефлексна камера Никон с мазни пръсти - необходими са дни и доста ароматни кърпички, за да изчезне балък-миризмата (на скумрия).

Сега предстои изкачването обратно на улицата с трамвая. Возенето струва 1.50 лири на човек (септември 2010) и е предпочитано - трамваите са постоянно пълни. Достъпът е със жетони (Jeton) или електронни карти (Istanbul kart), или подобни електронни носители (Akbil - прилича на копче с пластмасова дръжка - Dallas iButton) и автоматични врати, които пък се пазят от служител на всяка спирка. Най-удобни са жетоните, които се продават от автомати на самите спирки, приемат и банкноти. Istanbul kart така и не разбрахме къде има, но пък предлага отстъпки, а за Akbil се изисква депозит, който не е ясно кой, как и къде ще възстанови. Това разбира се не важи за неизползваните пари. Трамваите са немски и нови. Дамите, в зависимост от достойнствата им и ако са чужденки, и са сами, може и да бъдат поопипани. Надали ще е от някой турист от Америка.

Завръщаме се при Синята Джамия, а там е поредната Рамазанска изненада - маршируващ военен оркестър в пълни униформи от XVI век, нарича се мехтеръ (mehteri). Шоуто е невероятно и се посреща с бурно одобрение от множеството. Музиката обикновено у нас се възприема като "тъпани и зурни" и се свързва с представите, насадени от книги и филми, но впечатлението на живо е великолепно.

Отиваме да спим.